Среща след десет години: Историята на една изгубена любов

– Къде беше пак до толкова късно, Жоро? – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Часът беше почти полунощ, а той влезе тихо, сякаш се опитваше да не събуди духовете в къщата ни.

– На работа, Ели. Имаме нов проект, шефът не дава мира – отговори той, без да ме погледне. Свали якето си и го метна на стола. Миришеше на чужд парфюм – не моя, не неговия. Познах го веднага – сладък и натрапчив, като лъжа.

– Не е само работата, нали? – прошепнах. Вече не можех да се сдържам. Седмици наред усещах как нещо се изплъзва между пръстите ми – нашият живот, нашата любов. Погледнах го право в очите, но той извърна глава.

– Не започвай пак, Ели. Уморен съм – каза и излезе от стаята.

Останах сама в тъмното, с натежало сърце и хиляди въпроси. Винаги съм вярвала, че ще остареем заедно – аз и Жоро, двамата от малкия град, които се преместиха в София с големи мечти. Но сега между нас зееше пропаст, пълна с неизказани думи и подозрения.

На следващия ден отидох на работа като сянка на себе си. Колежките ми шушукаха зад гърба ми – знаех, че слуховете са стигнали и до тях. В малкия ни офис всичко се разчуваше бързо. Само Мария, най-добрата ми приятелка от университета, се осмели да ме попита:

– Ели, добре ли си? Изглеждаш ужасно напоследък.

– Не знам какво да правя, Мария. Мисля, че Жоро има друга – признах си с глас по-тих от шепот.

Тя ме прегърна силно.

– Ако искаш, ела у нас тази вечер. Ще поговорим спокойно.

Но аз отказах. Исках да се прибера у дома – колкото и да боли.

Вечерта Жоро пак закъсня. Този път не го чаках. Легнах си рано, но сънят не идваше. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща в градинката до читалището в Пловдив, първата целувка под дъжда, обещанията за вечност. Как всичко това се превърна в лъжи?

Сутринта намерих съобщение на телефона си: „Трябва да поговорим.“

Сърцето ми заби лудо. Срещнахме се в малкото кафене до блока ни – мястото, където преди десет години ми предложи брак.

– Ели… – започна той и гласът му трепереше. – Съжалявам. Не знам как стана така… Просто… изгубихме се един друг.

– Има ли друга? – попитах директно.

Той кимна бавно.

– Да. Но не е това причината… Просто… всичко между нас стана рутина. Ти си прекрасна жена, но аз… аз не съм този, който заслужаваш.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Всичко рухна в този миг – мечтите ми за семейство, за деца, за общо бъдеще.

– Защо не ми каза по-рано? Защо ме остави да се надявам?

– Страхувах се да не те нараня – прошепна той.

– А сега какво ще правим? – попитах безпомощно.

– Ще се изнеса при майка ми за известно време. Трябва да помисля…

Останах сама в празния апартамент. Дните минаваха като в мъгла. Хората ме гледаха със съжаление на улицата; майка ми звънеше всеки ден и ме молеше да се върна в Пловдив; Мария настояваше да излизаме повече. Но аз не можех да дишам без него.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да пазарувам сама, да вечерям сама, да спя сама в голямото легло. Започнах да ходя на йога, записах курс по рисуване. Опитвах се да запълня празнотата с нови хора и нови занимания.

Една вечер, докато чаках трамвая на Орлов мост, някой ме докосна по рамото.

– Елица? Ти ли си?

Обърнах се и видях Стефан – първата ми любов от гимназията. Беше остарял малко, но очите му още блестяха по същия начин.

– Стефане! Не мога да повярвам! Как си?

Започнахме да си говорим като стари приятели. Разказах му всичко – за Жоро, за болката, за самотата. Той ме изслуша внимателно и ме покани на кафе.

Срещахме се още няколко пъти. Стефан беше разведен от години и живееше сам с дъщеря си. Говорехме си за миналото, за мечтите ни като деца в Пловдив, за това как животът ни е завъртял в различни посоки.

Една вечер той ме погледна сериозно:

– Ели, знаеш ли… винаги съм те обичал по свой начин. Ако някога решиш да започнеш отначало… аз ще бъда тук.

Погледнах го дълго. В очите му видях надежда – не онази страстна любов от младостта ни, а тиха сигурност и разбиране.

Прибрах се у дома и седнах до прозореца. Дъждът пак барабанеше по стъклото – както онази нощ преди месеци. Замислих се колко лесно можем да изгубим всичко ценно само с едно погрешно решение или с мълчание вместо разговор.

Дали щях да простя на Жоро? Дали щях да дам шанс на Стефан? Или трябваше най-накрая да избера себе си?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад… щях ли да направя нещо различно? А вие какво бихте направили на мое място?