Срещнах първата си любов след 40 години: Когато миналото се връща, за да ни промени завинаги

– Не мога да повярвам, че си ти… – прошепнах, докато гледах в очите на мъжа срещу мен. Седяхме в малкото кафене на „Графа“, а ръцете ми трепереха над чашата с кафе. Беше минало почти половин век, откакто за последно бях гледала тези очи – някога пълни с младежки плам, сега уморени и леко тъжни.

– Ани… – гласът му беше същият, но някак по-дълбок, по-сдържан. – Не знам какво да кажа. Мислех, че никога повече няма да те видя.

В този момент времето се разтвори пред мен като стара книга. Върнах се в онези дни в Пловдив, когато бяхме ученици в езиковата гимназия. Той – Стефан, винаги с китара на рамо, с разкопчана риза и онзи непокорен кичур коса, който падаше над челото му. Аз – тихата отличничка, която пишеше стихове в тетрадката си и се страхуваше да говори пред класа. Бяхме толкова различни, а сякаш създадени един за друг.

Първата ни целувка беше под дъжда, скрити зад старата сграда на училището. После дойдоха дългите разходки по тепетата, писмата, които си разменяхме по време на скучните часове по математика, и мечтите за бъдеще далеч от родителския контрол. Майка ми не го харесваше – „Този хлапак ще ти разбие сърцето!“, повтаряше тя. А баща ми дори не искаше да го вижда у дома.

– Помниш ли как бягахме от вкъщи, за да гледаме залеза от Бунарджика? – попитах го с усмивка, която се опитваше да скрие болката.

– Помня всичко – отвърна той и погледна встрани. – Но помня и как свърши всичко…

Тогава не разбирах защо трябваше да се разделим. Родителите ми настояваха да уча в София, а неговите го изпратиха в казармата. Писахме си писма, но с времето те станаха все по-редки. Един ден просто спряха. Аз се омъжих за Петър – стабилен, предвидим, човекът, когото майка ми одобряваше. Родих две деца, започнах работа като учителка по литература. Животът ми стана подреден и тих – точно както винаги съм искала… или поне така си мислех.

– Защо не ми писа повече? – попитах го с глас, който едва не се пречупи.

– Писах ти… – прошепна той. – Но майка ти ми върна писмата. Каза ми да те оставя на мира, че имаш нов живот.

Сърцето ми се сви. Спомних си колко често майка ми проверяваше пощата и как винаги казваше: „Няма нищо за теб.“ А аз чаках… години наред чаках.

– А ти? Какво стана с теб? – попитах го.

– Жених се два пъти – засмя се горчиво Стефан. – Първата жена ме напусна заради друг. Втората… почина от рак преди пет години. Имам син, живее в Германия. Аз останах тук… с китарата и спомените.

Мълчахме дълго. Навън валеше дъжд – същият дъжд като онзи първи път. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какъв щеше да бъде животът ми, ако бях останала с него? Щях ли да бъда по-щастлива? Или просто щях да страдам по друг начин?

– Ани… – започна той тихо. – Съжалявам за всичко. Ако можех да върна времето назад…

– Не можеш – прекъснах го аз. – Никой не може.

В този момент телефонът ми иззвъня – Петър. Съпругът ми, който беше до мен през всички трудни години: когато синът ни замина за чужбина и не се обади с месеци; когато дъщеря ни избра да живее с жена и цялото семейство се раздели на два лагера; когато майка ми почина и аз останах сама със спомените си.

– Ще трябва да тръгвам – казах тихо.

– Може ли… може ли да те видя пак? – попита Стефан с надежда в гласа.

Погледнах го дълго. Видях в очите му същия онзи момчешки пламък, но вече примесен с болка и умора. Знаех, че ако кажа „да“, ще отворя врата към миналото, която може би е по-добре да остане затворена.

– Не знам… – отвърнах честно. – Може би някои неща трябва да останат само спомени.

Излязох на улицата под дъжда и усетих как сълзите ми се смесват с капките по лицето ми. Вървях бавно към дома си, към живота си, който вече не изглеждаше толкова подреден и сигурен.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Дали щастието е въпрос на избор или просто съдба? И ако можехте да върнете времето назад – бихте ли избрали първата си любов или живота, който имате днес?