Срещнах първата си любов след години – и всичко се преобърна

– Мария? Това ти ли си?

Гласът ме прониза като ток. Стоях в опашката пред гишето за лични документи в районното, уморена след работа, с торба от „Билла“ в ръка и стария си шлифер, който вече се беше протъркал на лактите. Вдигнах глава и срещу мен стоеше човек, когото не бях виждала повече от петнайсет години. Сърцето ми прескочи един удар.

– Иво… – прошепнах.

Той се усмихна неловко, сякаш и той не вярваше, че ме вижда. Очите му бяха същите – топли, малко тъжни. За миг всичко се върна: мирисът на липите пред блока на баба ми, първите ни разходки по „Витошка“, онова лято, когато си обещахме, че никога няма да се разделим.

– Как си? – попита той тихо.

– Добре съм… – излъгах. – А ти?

– Ожених се, имам две деца… – отвърна с усмивка, но в гласа му прозвуча нещо като съжаление. – А ти?

– Омъжена съм. За Петър. Имаме син – Виктор.

Настъпи тишина. Опашката се придвижи напред. Усетих как ръцете ми треперят. Не знаех какво да кажа. Не знаех дали искам да кажа нещо.

– Може ли да изпием едно кафе? – попита той изведнъж. – Само да поговорим…

Погледнах го. В този момент сякаш времето спря. Спомних си как плаках цяла нощ, когато замина за Германия да учи, а аз останах тук. Как си обещах, че ще го чакам. Как после животът ме завъртя, запознах се с Петър на една студентска бригада, влюбих се… или поне така си мислех тогава.

– Не знам… – измърморих. – Може би не е добра идея.

– Само едно кафе, Мария. Нищо повече.

Съгласих се. Не знам защо. Може би защото исках да видя дали още има нещо между нас. Може би защото бях уморена от ежедневието си – работа, дом, готвене, домашни на Виктор, вечните караници с Петър за пари и сметки.

Седнахме в малко кафене на „Пиротска“. Говорихме за всичко и за нищо – за работа, за децата, за родителите ни, които вече ги няма. Смяхме се на стари спомени. В един момент Иво хвана ръката ми през масата.

– Знаеш ли… – каза тихо. – Никога не съм спирал да мисля за теб.

Издърпах ръката си рязко.

– Иво… Не можем…

– Знам. Но понякога си мисля какво щеше да стане, ако бях останал тук. Ако не бях заминал…

Не казах нищо. В този момент телефонът ми звънна – Петър.

– Къде си? – гласът му беше остър.

– Взех си личната карта и седнах на кафе с една приятелка от училище…

Излъгах без да се замисля. После затворих очи и усетих как ме залива вълна от вина.

Когато се прибрах вкъщи, Петър ме чакаше на вратата.

– Коя е тази приятелка? – попита подозрително.

– Просто една стара позната…

Той ме погледна дълго и тежко.

– Мария, ако има нещо между теб и някой друг… Ако искаш да говориш с някой друг така… Моля те, просто си тръгни.

Сълзите ми напираха в очите.

– Не е това… Просто… Понякога ми липсва онова усещане за лекота. За щастие…

– А аз? Аз не ти ли стигам? Нашият живот не ти ли стига?

Не знаех какво да кажа. Обичах Петър по свой начин – сигурен, спокоен, предвидим. Но с Иво беше друго – беше буря, беше копнеж по нещо изгубено.

На следващия ден Иво ми писа във Viber: „Моля те, ела да поговорим още веднъж.“

Срещнахме се в Южния парк. Този път не можех да устоя на желанието да го прегърна. Стояхме дълго мълчаливо един до друг.

– Мария, аз ще остана в София още месец. Ако решиш… Ако искаш нещо повече…

Върнах се у дома разкъсана между две реалности. Виктор ме прегърна:

– Мамо, ще играем ли шах?

Петър ме гледаше мълчаливо от кухнята.

През следващите дни всичко у дома беше като под стъклен похлупак – студено и напрегнато. Петър почти не говореше с мен. Аз се чувствах като престъпник в собствения си дом.

Една вечер той седна срещу мен на масата:

– Мария, трябва да решиш какво искаш. Не мога да живея с жена, която мисли за друг мъж.

Погледнах го през сълзи:

– Ами ако вече не знам коя съм? Ако вече не знам какво искам?

Той стана рязко:

– Тогава си тръгни. Или остани и забрави за него.

Седях цяла нощ будна до прозореца. Гледах светлините на града и се чудех кога животът ми стана толкова сложен. Кога спрях да бъда щастлива? Дали някога изобщо съм била?

Сутринта изпратих Виктор на училище и казах на Петър:

– Оставам тук. Но трябва да намерим начин пак да сме щастливи… Иначе всичко губи смисъл.

Сега стоя и пиша това писмо до себе си: Кое е по-важно – сигурността или страстта? Миналото или настоящето? Може ли човек да обича двама души едновременно?

А вие как бихте постъпили? Ще останете ли при сигурното или ще последвате сърцето си?