Станът на баба и дядо: Дар или проклятие за нашето семейство?

– Не мога да повярвам, че ми го казваш! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на апартамента, който до вчера принадлежеше на моите родители, а днес – на нея. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка есенна стихия.

Преди година майка ми почина. След нея остана този двустаен апартамент в „Люлин“, пълен с миризмата на старо кафе и спомени. Съпругът ми Георги и аз решихме да го прехвърлим на Виктория – нашата единствена дъщеря. Мислехме, че така ще ѝ помогнем да започне живота си на чисто, без тежестта на кредити и наеми. „Децата са нашето бъдеще, трябва да им дадем всичко“, казваше майка ми. Аз ѝ повярвах.

– Вики, това е твой дом вече. Можеш да правиш каквото поискаш – казах ѝ тогава, докато ѝ подавах ключовете. Тя ме прегърна силно и за миг си помислих, че съм най-добрата майка на света.

Но щастието трая по-малко от месец. Виктория започна да се държи странно – рядко ни търсеше, не идваше у дома за неделните обеди, а когато се виждахме, беше разсеяна и нервна. Георги се опитваше да я оправдава: „Млада е, има си грижи, остави я.“ Но аз усещах, че нещо се е променило.

Една вечер я чух да говори по телефона:
– Не знам какво искат от мен! Подариха ми апартамента, а сега очакват да им благодаря всеки ден ли? Чувствам се като длъжник!

Сърцето ми се сви. Не исках да я карам да се чувства задължена. Просто исках да ѝ помогна.

Скоро след това започнаха дребните кавги. Виктория ни обвини, че сме я натоварили с отговорности – сметки, ремонти, съседи. „Не съм искала този апартамент!“, извика веднъж. Георги избухна:
– Как можеш да говориш така? Това е домът на баба ти и дядо ти! Ти си част от тази фамилия!
– А аз искам да бъда себе си! – отвърна тя и тресна вратата.

Между нас се появи пропаст. Аз се чувствах предадена – все едно доброто ми намерение се беше обърнало срещу мен. Георги започна да мълчи с дни. Вечерите ни станаха тихи и студени.

Един ден сестра ми Мария дойде на гости. Седнахме в кухнята и ѝ разказах всичко.
– Може би сте избързали – каза тя тихо. – Понякога децата не искат това, което ние смятаме за най-добро за тях.
– Но аз го направих от любов! – прошепнах.
– Любовта понякога задушава…

Започнах да се питам дали не сме сбъркали. Дали вместо да дадем свобода на Виктория, не сме я вързали още по-здраво към миналото? Дали не сме ѝ натрапили нашите мечти?

Скоро след това Виктория ни съобщи, че иска да продаде апартамента и да замине за Пловдив при приятеля си. Георги побесня:
– Това е предателство! Как можеш така лесно да захвърлиш всичко?
– Това е моят живот! – извика тя през сълзи.

В онази нощ не мигнах. Въртях се в леглото и си мислех за майка ми – как винаги казваше, че семейството е най-важното. А сега нашето семейство се разпадаше заради един апартамент.

На следващата сутрин намерих Виктория в апартамента на баба ѝ. Седеше сама на дивана сред старите снимки и дантелените покривки.
– Мамо… – прошепна тя. – Не знам какво да правя. Чувствам се виновна…
Прегърнах я силно.
– И аз не знам, Вики. Може би сгрешихме всички. Но те обичам.

Сълзите ни се смесиха със спомените за хората, които вече ги няма. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

Днес апартаментът още стои празен. Виктория живее под наем в Пловдив, а Георги и аз се учим да прощаваме – на себе си и един на друг.

Понякога се питам: Кога добрите намерения се превръщат в тежест? И дали някога ще можем отново да бъдем истинско семейство?