Старата метла и тишината между нас: Моята битка да бъда видяна

– Пак ли не си измила чиниите, Мария? – гласът на баща ми проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще спре да вали – не навън, а вътре в мен. Майка ми мълчеше, както винаги. Тя стоеше до печката, с гръб към мен, сякаш ако не ме вижда, няма да ме има.

Старата метла стоеше в ъгъла – дървена дръжка, изтрита от годините, косъмчетата ѝ разпилени като мислите ми. Тя беше останала от дядо ми – човекът, който единствен някога ме беше наричал „слънчице“. След смъртта му всичко се промени. Баща ми стана по-нервен, майка ми по-тиха, а аз – по-невидима.

– Ще измия чиниите – прошепнах, но никой не чу. Взех метлата и започнах да мета коридора. Това беше моят ритуал – когато не можех да говоря, когато не можех да плача, метях. С всяко движение си представях как измитам болката, гнева, самотата. Само че те винаги се връщаха.

Вечерта баща ми се върна от работа по-рано. Вратата се тресна, ключовете издрънчаха по масата.

– Какво си направила за вечеря? – попита той майка ми с онзи тон, който караше въздуха да се сгъсти.

– Картофена яхния – отвърна тя тихо.

– Пак ли? Не можеш ли веднъж нещо различно? – викът му отекна в стените. Аз стоях в коридора и стисках дръжката на метлата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

Майка ми не каза нищо. Погледна ме за миг – очите ѝ бяха празни. В този момент разбрах: тя беше тук, но я нямаше. Аз също бях тук, но никой не ме виждаше.

В училище не беше по-различно. Учителката по литература, госпожа Димитрова, винаги питаше само отличниците. Аз седях на последния чин и рисувах с пръст по чина си. Един ден тя ме извика:

– Мария, ти какво мислиш за стихотворението?

Сърцето ми заби лудо. Всички погледи се обърнаха към мен. Отворих уста, но думите заседнаха в гърлото ми като буца хляб. „Нищо“, прошепнах едва чуто.

След часа госпожа Димитрова ме спря в коридора.

– Знаеш ли, Мария, виждам те. Може би другите не забелязват, но аз знам, че имаш какво да кажеш.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път някой каза, че ме вижда. Прибрах се вкъщи и разказах на старата метла какво се е случило. Звучеше глупаво, но тя беше единствената „жива“ душа у дома, която не ме прекъсваше.

С времето започнах да пиша стихове – тайно, в тетрадка с твърди корици. Пишех за дъжда по прозореца, за тишината между мен и майка ми, за викът на баща ми. Понякога си представях как един ден ще прочета стиховете си пред всички и те ще разберат коя съм.

Една вечер майка ми ме завари да пиша.

– Какво е това? – попита тя с уморен глас.

– Просто домашно – излъгах.

Тя седна до мен за първи път от години.

– Когато бях малка, и аз пишех стихове – каза тихо. – Но после спрях. Животът…

Погледна ме с онзи празен поглед и аз разбрах: тя беше спряла да мечтае много отдавна.

– Не спирай ти – прошепна тя и стана.

На следващия ден баща ми намери тетрадката ми.

– Какви са тези глупости? По-добре да помагаш вкъщи, отколкото да си губиш времето с писане! – хвърли тетрадката на пода и я стъпка с крак.

Побягнах в стаята си със старата метла. Прегърнах я и плаках дълго. После излязох на балкона и гледах светлините на София. Там някъде имаше хора като мен – невидими, тихи, които мечтаят някой да ги види.

Минаха години. Баща ми остаря и омекна малко. Майка ми все повече се затваряше в себе си. Аз завърших училище и започнах работа като продавачка в кварталния магазин. Всеки ден срещах хора – някои груби, други усмихнати. Но никой не знаеше коя съм всъщност.

Вечер продължавах да пиша стихове. Понякога ги четях на старата метла – вече почти без косъмчета, но все така вярна. Един ден събрах смелост и изпратих няколко стихотворения до местния литературен клуб.

Получих покана за четене на поезия в читалището. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Майка ми ме погледна с гордост за първи път от години:

– Ще дойда да те чуя.

Вечерта залата беше пълна с непознати лица. Излязох на сцената с треперещи ръце и започнах да чета:

„Тишината между нас е като стара метла,
която мете спомените по ъглите на душата…“

След края хората ръкопляскаха. Майка ми плачеше тихо на първия ред.

Прибрах се вкъщи и оставих старата метла до леглото си.

Понякога си мисля: колко ли още деца има като мен – невидими у дома си? Колко ли още майки са забравили как се мечтае?

А вие… кога за последно видяхте истински някого до себе си?