Старата скара на съседа и цената на дребнавостта

— Не, не мога да ти я дам, Петре! — гласът на Димитър прозвуча рязко, почти като шамар. Стояхме двамата на прага между нашите дворове, а между нас — старата му ръждясала скара, която от години гледах с едно око. Беше пролетна събота, миришеше на прясно окосена трева и на надежда за първото барбекю за сезона. — Разбираш ли, тази скара ми е нужна. И без това всичко поскъпна, не мога да си позволя нова.

Погледнах го — лицето му беше напрегнато, очите му се стрелкаха към прозореца, където жена му Мария се появи за миг, после изчезна. Знаех, че не е лесно у тях — пенсията едва стига, синът им в Германия рядко се обажда. Но и у нас не е по-розово — дъщеря ми Галя тъкмо завърши университет, без работа е още, а жена ми Цвети се тревожи за всеки лев.

— Димо, само за няколко пъти ще я ползвам — опитах пак, този път по-тихо. — Ако решиш после, ще ти я върна.

Той поклати глава.

— Не става, Петре. Знаеш ли какво казваше баща ми? „Който си пази стотинката, два пъти я харчи.“ Не мога да давам наляво-надясно.

Усетих как нещо в мен се сви. Не беше само заради скарата — беше заради начина, по който ме погледна, сякаш съм му враг, не съсед от трийсет години. Върнах се вкъщи ядосан и разочарован.

— Какво стана? — попита Цвети, докато белеше картофи в кухнята.

— Няма да ми даде скарата. Пази си я като зеницата на окото си.

Тя въздъхна.

— Хората са станали дребнави, Петре. Всеки си мисли само за себе си.

— Ами ние какво сме? — изтървах аз. — Ако имахме две скари, щяхме ли да дадем едната?

Тя замълча. В този момент Галя влезе с телефона в ръка.

— Тате, пак ли се карате със съседа?

— Не се караме — отвърнах рязко. — Просто… хората са си такива.

Вечерта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за Димитър. Спомних си как преди години той ми помогна да сменя покрива след бурята. Как му дадохме захар и брашно по време на голямата зима. Но сякаш тези времена бяха минали безвъзвратно.

На следващия ден чух шум откъм двора на Димитър. Излязох да видя — той беше коленичил до скарата, опитваше се да я запали. Мария стоеше до него с ръце на кръста.

— Пак ли ще се мъчиш с тая тенекия? — подвикна тя. — Купи си нова най-сетне!

— Пари ли ще ми дадеш? — отвърна той раздразнено.

В този момент пламъкът избухна неочаквано силно. Димитър отскочи назад, а скарата падна настрани и се разпадна на две части. Мария изпищя.

— Видя ли? Казах ти!

Димитър стоеше като попарен. Отидох до оградата.

— Добре ли си?

Той кимна мрачно.

— Свърши се със скарата… — прошепна той.

В този момент ми стана жал за него. Можех да злорадствам, но вместо това усетих как гневът ми се стопява. Спомних си думите на баща ми: „Човек е човек, когато е човек.“

Вечерта седнахме със семейството на масата. Цвети предложи:

— Петре, имаме стара електрическа скара в мазето. Не я ползваме от години. Дай да я занесем на Димитър утре.

Поколебах се. Гордостта ми нашепваше да не го правя. Но после си помислих: ако не ние, кой?

На другия ден почуках на вратата им с Цвети и Галя до мен. Димитър ни отвори — изглеждаше уморен и посрамен.

— Донесохме ти нещо — казах тихо и подадох кутията със скарата.

Той ме погледна дълго, очите му се насълзиха.

— Благодаря ви… Не знам какво да кажа…

Мария ни покани вътре. За първи път от години седнахме всички заедно на масата им. Говорихме за стари времена, за децата ни, за живота преди и сега.

На тръгване Димитър ме хвана за ръката:

— Прости ми за вчерашното, Петре. Понякога човек забравя кое е важното…

Усмихнах се и го потупах по рамото.

Сега често се засичаме в двора и си говорим повече от преди. Понякога си мисля: колко струва една стара скара пред човешкото достойнство и приятелството?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите дребнавостта или щяхте да отвърнете със същото?