Стените, които делим – Къде свършва любовта и започва жертвата?

– Момчиле, трябва да поговорим. – Гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз вече усещах как нещо тежко виси във въздуха. Беше неделя сутрин, слънцето едва се прокрадваше през прозореца на малкия ми апартамент в Люлин, а кафето в ръката ми изведнъж изгуби вкуса си.

– Какво има, мамо? – попитах, опитвайки се да не звуча раздразнено. Вече знаех, че няма да е нещо дребно. От години бях този, който „помага“, „разбира“, „отстъпва“.

– Иван и Лилия… те имат нужда от помощ. Знаеш, че сега с бебето им е трудно. Може би… може би можеш да им дадеш апартамента си за известно време? – думите ѝ се изсипаха като леден душ.

Замълчах. В главата ми се завъртяха всички години, в които работих на две места, лишавах се от почивки и удоволствия, за да изплатя този апартамент. Моят дом. Моят труд. А сега трябваше просто да го дам?

– Мамо, ти сериозно ли? Това е всичко, което имам! – Гласът ми излезе по-рязък, отколкото исках.

– Знам, момчето ми… но нали сме семейство? Иван е в тежко положение, Лилия не може да работи сега… – Тя замълча, а аз чух как преглъща сълзите си.

Седнах на ръба на леглото и зарових лице в дланите си. Винаги съм бил „добрият син“. Този, който не създава проблеми. Който помага. Но докога?

По-късно същия ден Иван ми звънна. Не беше говорил с мен от месеци.

– Братле, знам, че е много да искаме… но ти си сам, а ние сме семейство вече. Бебето няма къде да спи, Лилия плаче всяка вечер… Можеш ли да ни помогнеш? Само за година-две. После ще видим.

Чух Лилия да подсмърча на заден план. Представих си ги – двама млади родители в малката гарсониера на баба ѝ в Надежда, с бебешки плач и безсънни нощи. Сърцето ми се сви. Но после си спомних как Иван винаги получаваше всичко – новото колело като деца, повече внимание от родителите ни, а аз винаги бях „големият брат“, който трябва да разбира.

– Не знам… – измърморих. – Това е моят дом.

– Домът ти е там, където са хората ти! – прекъсна ме Иван. – Не бъди егоист!

Тази дума ме удари като шамар. Егоист? Аз ли?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и гледах тавана. Спомних си как преди години баща ни напусна майка ни и тя остана сама с нас двамата. Как аз започнах работа още като ученик, за да помагам с парите. Как Иван винаги беше „малкият“, когото трябва да пазя.

На следващия ден майка ми дойде у дома. Донесе баница и компот от праскови – опитваше се да ме умилостиви.

– Момчиле, знам колко ти е трудно… Но ако не помогнем на Иван сега, ще се разпадне семейството му. Ти си силният от двамата…

– А кой ще помогне на мен? – прекъснах я аз. Очите ми се напълниха със сълзи. – Кога някой ще помисли за мен?

Майка ми замълча. За първи път видях объркване в очите ѝ.

– Не знам… – прошепна тя.

Дните минаваха в напрежение. Иван започна да ми пише съобщения: „Моля те!“, „Лилия не спира да плаче!“, „Мамо е зле от притеснение!“. Приятелите ми казваха: „Не им давай! Ще те изгонят и после няма да ти върнат нищо!“. Колегите на работа ме гледаха със съчувствие, когато разбраха какво става.

Една вечер седнах сам на терасата и гледах светлините на София. Чудех се: ако им дам апартамента, ще бъда ли добър син и брат? Или просто ще позволя отново да ме използват? Ако откажа – ще ме намразят ли всички? Ще остана ли сам?

На следващия ден извиках Иван и Лилия у дома.

– Чуйте ме внимателно – започнах тихо. – Обичам ви и искам да ви помогна. Но този апартамент е всичко, което имам. Не мога да го дам просто така.

Иван избухна:

– Значи парите са ти по-важни от нас?!

Лилия заплака:

– Не мога повече! Всички са срещу нас!

Погледнах ги и усетих как гневът ми кипи.

– Не! Просто за първи път мисля за себе си! Защо винаги аз трябва да се жертвам? Защо никой не пита как се чувствам аз?

Майка ми стоеше до вратата и плачеше безмълвно.

Тогава разбрах: любовта към семейството не трябва да означава саможертва до безкрайност. Има граници. Има моменти, когато трябва да кажеш „стига“.

Седмици наред не говорихме. Майка ми идваше понякога мълчалива, носеше храна и оставяше торбичките на прага. Иван ме блокира във Viber.

Но аз започнах да спя по-спокойно. За първи път от години усещах, че живея за себе си.

Сега стоя тук, в моя апартамент, сам, но свободен. Питам се: Кога любовта към другите се превръща в жертва на себе си? И ако винаги даваме всичко на другите – кой ще остане до нас, когато ние самите имаме нужда?