Щастието, което търсих, беше по-близо, отколкото мислех

– Защо пак не си дошла при нас, Мария? – гласът на баща ми звучеше уморено по телефона. – Мариела и децата питаха за теб.

Стоях до прозореца в малката кухня на баба ми в Люлин и стисках слушалката така, сякаш можех да изтръгна от нея някаква топлина. Баба ми мълчеше на масата, навела глава над чашата с чай. Откакто майка почина, тя беше единствената ми опора. Баща ми се ожени повторно и замина да живее в едно село до Ихтиман с новата си жена Мариела и нейните две деца. Остави ме тук, в панелката, с баба.

– Татко, имам много учене – излъгах. Истината беше, че се чувствах излишна там. Мариела беше мила, децата – също, но аз бях като гост в собствения си живот.

– Добре, Мария. Знаеш, че винаги си добре дошла.

Затворих телефона и се обърнах към баба.

– Пак ли те кани? – попита тя тихо.

Кимнах. Не исках да я оставям сама. Тя беше възрастна, трудно се движеше, а аз бях единствената ѝ компания. Вечерите ни минаваха в гледане на стари български филми и спомени за мама. Понякога се чудех дали някога ще се почувствам истински част от някое семейство.

В училище не бях от най-популярните. Имах няколко приятелки, но често се чувствах като наблюдател на чужд живот. Докато не срещнах Тодор. Беше новият ученик – висок, с тъмни очи и онзи особен чар на момчетата от малкия град. Първо ме заговори на опашката за банички в лавката.

– Ти си Мария, нали? – усмихна се той.

– Да… – отвърнах плахо.

– Чух, че си добра по литература. Може ли да ми помогнеш за едно домашно?

Така започна всичко. Седяхме заедно в библиотеката, той ми разказваше за живота си в Панагюрище, аз му споделях за мама и баба. За първи път някой ме слушаше истински. Влюбих се до уши.

Тодор ме канеше на разходки в Южния парк, купуваше ми сладолед и ми пишеше стихове по Вайбър. С него забравях за самотата у дома. Баба забеляза промяната.

– Марийче, светиш като слънце – каза една вечер. – Само внимавай с момчетата…

Не ѝ обърнах внимание. За първи път имах усещането, че някой ме избира безусловно.

Но щастието ми беше като балон – красив и крехък. След няколко месеца Тодор започна да се държи странно. Не ми пишеше толкова често, срещите ни намаляха. Една вечер го видях пред блока с друга – Лилия от паралелката по математика.

– Тодоре! – извиках през сълзи.

Той се обърна виновно:

– Мария… Не е това, което изглежда…

– Не ме лъжи! – гласът ми трепереше. – Мислех, че знача нещо за теб!

Той замълча, а Лилия ме изгледа със съжаление.

Прибрах се вкъщи разбита. Баба ме прегърна без думи. През следващите дни не излизах от стаята си. Чувствах се предадена не само от Тодор, а и от живота. Защо винаги трябваше да губя хората, които обичам?

Веднъж вечерта баба седна до мен на леглото.

– Марийче… Знам, че боли. Но ти си силна. Понякога щастието е там, където най-малко го очакваш.

Не ѝ повярвах тогава. Но времето минаваше. Завърших училище с отличен успех и кандидатствах в Софийския университет – специалност „Българска филология“. Баба беше горда до сълзи.

Първата година в университета беше трудна – нови хора, нови предизвикателства. Но постепенно намерих приятели – Ива и Петър от курса станаха моето ново семейство. Започнах да работя почасово в книжарница близо до НДК и всяка вечер се прибирах при баба с нови истории.

Един ден тя се разболя тежко. Лекарите казаха „инсулт“. Светът ми се срина отново. Прекарах седмици в болницата до леглото ѝ, държейки ръката ѝ и четейки ѝ стихове на Дебелянов.

Баща ми дойде веднъж да я види. Стояхме неловко един до друг пред болничното легло.

– Съжалявам, Мария… Не бях до теб достатъчно – прошепна той.

Погледнах го през сълзи:

– Просто бъди тук сега.

След смъртта на баба останах сама в апартамента ни. Баща ми предложи да се преместя при тях в селото, но отказах. Имах нужда да остана сама със спомените си.

С времето разбрах думите на баба – щастието не е във външните неща или хората, които идват и си отиват. Намерих го в малките моменти: когато помагам на студентите като преподавател по литература; когато чета любимите стихове на мама; когато усещам аромата на прясно изпечен хляб в кварталната фурна; когато виждам усмивките на приятелите си.

Понякога още боли – особено вечерите, когато тишината натежава и спомените нахлуват като буря. Но вече знам: щастието е вътре в мен и никой не може да ми го отнеме.

Питам се: Колко често търсим щастието там, където го няма? А дали не е време да погледнем навътре и да го открием сами?