„Стига с тези салати! Дайте ми пържола или си тръгвам!“ – Историята на един гладен българин

– Георги, пак ли си ял кюфтета? – гласът на Мария пронизваше тишината в кухнята като нож през меко сирене.

Стоях до мивката, с ръце, още миришещи на чесън и лук, и се чудех как да излъжа. На масата пред мен – поредната купа с киноа, броколи и някакви странни семена, които приличаха на храна за папагали. Очите ѝ ме гледаха строго, а аз усещах как стомахът ми къркори в протест.

– Не, Мария, просто… колегите донесоха банички – измънках, но тя вече знаеше истината. Винаги знаеше.

Откакто Мария се запали по здравословното хранене, животът ми се превърна в безкрайна върволица от салати, супи от тиквички и смутита с цвекло. В началото си мислех, че ще е фаза – като онзи период, когато реши да учи испански или когато боядиса косата си в лилаво. Но този път беше различно. Този път тя беше решена да ме промени.

– Георги, мисля за теб! Искам да си здрав, да живеем дълго заедно! – казваше тя всяка вечер, докато ми сипваше поредната порция зелени неща.

Но аз… аз съм българин. Израснах с мусака, кебапчета и шкембе чорба. Баба ми казваше: „Мъж без месо е като градина без домати.“ А сега? Сега се чувствах като градина, в която са засадили само копър.

В офиса всички знаеха за новия ми режим. Дори шефът ми, бай Иван, ме подкачи:

– Георге, как е тревата днес? Не ти ли липсва една пържолка?

Смеех се с тях, но вътрешно страдах. Затова започнах да излизам тайно по обяд. На пет минути от офиса имаше малко кръчме – „При Пешо“. Там ме познаваха по име. Пешо ми намигваше:

– Пак ли си на диета у вас? Ето ти една сочна свинска пържола – от мен!

Тези обеди бяха моето спасение. Само там можех да бъда себе си – мъж, който обича месото си с гарнитура от още месо. Но всеки път, когато се прибирах вкъщи и виждах погледа на Мария, усещах вина. Лъжите започнаха да тежат повече от шкембе чорбата.

Една вечер всичко избухна. Бяхме поканили родителите ѝ на гости. Майка ѝ донесе домашна баница, а баща ѝ – бутилка ракия. Мария сервира салата от киноа и авокадо.

– Мари, това ли ще ядем? – попита баща ѝ с недоверие.

– Татко, това е много полезно! Георги вече свикна – нали така?

Погледнах я. Всички очи бяха вперени в мен. Усетих как гневът и гладът се смесват в едно.

– Не! Не съм свикнал! – избухнах. – Омръзна ми да ям треволяци! Искам пържола! Искам мусака! Искам да бъда себе си!

Настъпи тишина. Майка ѝ се прекръсти. Баща ѝ се ухили:

– Браво, момче! Истински българин!

Мария избяга в спалнята със сълзи на очи. Останах сам с родителите ѝ и купата с киноа.

След като си тръгнаха, седнах до нея на леглото. Тя плачеше тихо.

– Защо не ми каза по-рано? – прошепна тя.

– Не исках да те разочаровам. Знам колко ти е важно всичко това… Но аз не мога да живея без месо. Това съм аз.

Тя ме погледна дълго. В очите ѝ имаше болка и разбиране едновременно.

– Може би трябва да намерим компромис… – каза тя най-накрая.

Оттогава започнахме да готвим заедно – тя правеше своите салати, аз – моите кюфтета. Понякога опитвах нейните ястия, понякога тя хапваше от моите. Не беше лесно. Имаше спорове, имаше сълзи, но имаше и смях.

Всяка вечер сядаме заедно на масата – тя с купата си със зелени неща, аз с чинията си с месо. Понякога си мисля: дали любовта е достатъчна да преодолее такива различия? Или рано или късно ще се окажем на различни маси?

Какво мислите вие? Колко далеч бихте стигнали заради любовта – бихте ли се отказали от любимата си храна?