Сутринта, когато всичко се срина: Баба Пенка и тайната от двора

– Не можеш да избягаш от миналото си, момиче! – гласът на леля Мария прониза утринната тишина, докато държах кофата с царевица за кокошките. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив на старата ни къща в края на селото, а въздухът беше тежък, напоен с мириса на мокра земя и нещо друго – нещо, което не можех да назова.

Обърнах се рязко, царевицата се разсипа по калната пътека. Леля Мария стоеше на оградата, с ръце, впити в дървените летви, очите ѝ – две черни въгленчета, вперени в мен.

– Какво говорите, лельо Мария? – опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

– Питай баба си Пенка за онова, което е заровено под старата круша! – изсъска тя и се отдръпна, сякаш се страхуваше, че ще я чуят.

Сърцето ми заби лудо. Баба Пенка беше всичко за мен – след като майка ми замина за София и баща ми изчезна някъде по строежите в Германия, тя ме отгледа. Винаги беше строга, но справедлива. Никога не съм си и помисляла, че може да крие нещо от мен.

Влязох в къщата, мокра до кости, и я намерих до печката, където бъркаше бобената чорба.

– Бабо, какво има под старата круша? – попитах, без да увъртам.

Ръката ѝ замръзна над тенджерата. За миг си помислих, че ще се разплаче, но тя само стисна устни и продължи да бърка.

– Не е твоя работа, Яна. Остави миналото да си почива.

– Но леля Мария каза…

– Леля ти Мария е клюкарка! – изсъска баба. – Не слушай какво говори.

Но вече не можех да спра. Цял ден не намерих покой. Вечерта, когато баба заспа, излязох с фенерче и лопата. Дъждът беше спрял, но земята беше мека. Започнах да копая под старата круша, където като дете си играехме с братовчедите. След няколко минути лопатата удари нещо твърдо. Изрових ръждясала кутия от бисквити.

Ръцете ми трепереха, когато я отворих. Вътре имаше избелели снимки, писма и една малка златна халка. На снимките беше младата баба Пенка, усмихната до непознат мъж. На гърба на една снимка пишеше: „На Пенка, с обич – Георги, 1965“.

Писмата бяха любовни, пълни с обещания за бягство и нов живот. Но последното писмо беше различно: „Пенка, не мога повече. Ще замина. Прости ми.“

Седнах в калта, с кутията в ръце, и заплаках. Не разбирах – кой беше този Георги? Къде беше отишъл? Защо баба ми никога не е споменавала за него?

На сутринта я намерих в кухнята, с червени очи. Държеше кутията, която бях оставила на масата.

– Знаех, че ще я намериш – каза тихо. – Време е да чуеш истината.

Седнахме една срещу друга. Баба започна да разказва, гласът ѝ беше дрезгав, но твърд:

– Георги беше първата ми любов. Обещахме си да избягаме заедно, но баща ми разбра и го прогони. След това се омъжих за дядо ти, но сърцето ми остана при Георги. Пазех тази тайна цял живот, защото се срамувах. Не исках да мислиш, че съм лоша жена или майка.

– Защо никога не ми каза? – прошепнах.

– Защото в нашето село хората не прощават такива неща. Всички щяха да ме сочат с пръст. А исках да те опазя от клюките.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха въпроси: дали дядо ми е знаел? Дали майка ми е подозирала? Дали и аз ще трябва да крия тайни от собствените си деца някой ден?

Седмици наред селото гъмжеше от слухове. Леля Мария разказваше на всички, че баба ми е имала „любовник“. Хората ме гледаха с любопитство и съжаление. Веднъж, докато купувах хляб от магазина, чух как две жени шепнат зад гърба ми:

– Горката Яна, цял живот в лъжа е живяла.

Понякога ми се искаше да избягам, да забравя всичко. Но после виждах баба ми – как седи сама на пейката пред къщата, с поглед, вперен в хоризонта, и разбирах, че тя е платила най-високата цена за тази тайна.

Една вечер, когато лятото вече си отиваше, седнах до нея на пейката. Дълго мълчахме, после я прегърнах.

– Бабо, не те съдя. Всеки има право на своите тайни и болки.

Тя се разплака за първи път пред мен.

– Прости ми, Яна. Прости ми, че не бях по-смела.

– Прощавам ти, бабо. Но обещай ми, че повече няма да крием нищо една от друга.

Тя кимна и за първи път от много време усетих, че между нас няма стени.

Сега, когато минавам покрай старата круша, винаги си мисля: колко ли още тайни се крият под корените на нашите семейства? И дали някога ще имаме смелостта да ги изровим и простим?

А вие, бихте ли простили такава тайна? Или бихте я крили до края?