Сватба на колела: Историята на една българска булка

– Не мога да повярвам, че наистина ще го направиш, Силве! – гласът на майка ми трепереше от притеснение и гняв, докато стоеше до мен в хола. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през пердетата, а аз седях в инвалидната количка, която от месеци беше част от живота ми.

– Мамо, обичам го. Не разбирам защо е толкова трудно да го приемеш – отвърнах тихо, стискайки ръцете си в скута. Вече бях свикнала с този разговор. След катастрофата на магистралата край Пловдив, животът ми се преобърна. Една секунда невнимание, един пиян шофьор и всичко се промени. Лекарите казаха, че може би никога повече няма да проходя.

Петър беше до мен още от първия ден в болницата. Не се изплаши от сълзите ми, от гнева ми, от отчаянието. Когато всички други се отдръпнаха, той остана. „Ще се справим заедно“, повтаряше ми всяка вечер, докато ме държеше за ръка в болничната стая.

Но майка ми не можеше да приеме това. „Как ще живееш така? Как ще имаш семейство? Ами деца? Петър ще се измори, ще си тръгне!“ – думите ѝ бяха като ножове. Баща ми мълчеше, гледаше ме с тъжни очи и само поклащаше глава.

Сестра ми Мария също не беше на моя страна. „Силве, не си ли мислиш, че е по-добре да изчакаш? Може би ще има лечение… Защо да бързаш?“ – питаше тя, сякаш не разбираше, че времето за мен вече тече по друг начин.

Вечерта преди сватбата седях сама в стаята си. Количката беше украсена с бели рози и зелени листа – идея на Петър. „Искам да си най-красивата булка“, каза той с усмивка. Погледнах отражението си в огледалото – роклята беше снежнобяла, косата ми сплетена на венец. Но очите ми бяха пълни със страх.

– Ще издържиш ли? – попитах себе си на глас. – Ще можеш ли да бъдеш щастлива така?

На сутринта дъждът барабанеше по прозорците. Майка ми влезе без да почука.

– Силве… – започна тя тихо. – Знам, че не ме слушаш вече, но… ако някога ти стане трудно… ако Петър се измори…

– Мамо! – прекъснах я остро. – Ако някой ден стане така, ще се справя. Но сега искам да бъда щастлива. Моля те, поне днес бъди до мен.

Тя се разплака и ме прегърна силно.

В църквата всички погледи бяха вперени в мен. Чувах шепота: „Горката…“, „Дали ще издържи?“, „Петър е герой!“ Но когато Петър застана до мен и хвана ръката ми, всичко утихна. Очите му бяха пълни с любов и решителност.

– Готова ли си? – прошепна той.

– Повече от всякога – отвърнах и усетих как сърцето ми бие лудо.

Когато свещеникът каза: „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, залата избухна в аплодисменти. Майка ми плачеше, баща ми за първи път от месеци се усмихваше истински. Мария дойде при мен и ме прегърна:

– Прости ми, Силве. Ти си по-смела от всички нас.

На терасата на ресторанта гледах залеза над Марица, а Петър държеше ръката ми.

– Не съм сигурен дали ще мога винаги да те пазя от болката – каза той тихо.

– Не искам да ме пазиш от живота – отвърнах му. – Искам да го живея с теб.

Гостите танцуваха около нас, а аз се засмях за първи път от месеци истински. Количката вече не беше затвор, а част от мен – украсена с цветя и надежда.

Сега, когато пиша тези редове, знам: щастието не идва само при онези, които имат всичко. То идва при онези, които имат смелостта да го поискат въпреки страха и болката.

Кажете ми – бихте ли имали тази смелост? Или бихте избрали сигурността пред любовта?