Сватбата, която никога нямаше да бъде: Историята на един избор между любовта и дълга

– Петре, моля те, ела веднага в болницата… – гласът на майка ми звучеше едва доловимо през телефона, а аз стоях в малкото кафене на „Графа“, с Мария до мен и списък с песни за сватбата пред нас. В този момент всичко се срина. Погледнах я, очите ѝ се разшириха от тревога.

– Какво става? – прошепна тя.

– Майка ми… нещо не е наред. Трябва да тръгвам.

Оставих всичко – мечтите, плановете, дори чашата с кафе, която още беше топла. В таксито към „Пирогов“ ръцете ми трепереха. Спомних си как майка ми винаги казваше: „Семейството е най-важното, Петре. Всичко друго може да почака.“ Тогава не разбирах колко вярно е това.

В болничната стая миришеше на лекарства и страх. Майка ми лежеше бледа, с тъмни кръгове под очите. До леглото ѝ стоеше леля Галя, сестра ѝ, която ме погледна с онзи поглед, който казва „Дръж се“.

– Петре… – прошепна майка ми. – Донесе ли документите?

– Да, ето ги – извадих папката с всички застраховки и лични карти. – Какво става? Защо никой не ми каза?

Леля Галя въздъхна тежко:

– Не искахме да те тревожим. Майка ти отдавна не се чувства добре, но…

– Но какво? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Откриха ѝ рак, Петре. В напреднал стадий.

Светът се завъртя. Не можех да дишам. Седнах до леглото ѝ и хванах ръката ѝ.

– Защо не ми каза? – попитах я през сълзи.

– Не исках да ти развалям щастието… Сватбата…

В този момент разбрах колко малко знаем за болката на хората до нас. Колко често се преструваме, че всичко е наред, само за да не натоварим другите.

Следващите дни бяха мъгла от лекари, изследвания и безсънни нощи. Мария идваше всеки ден, носеше домашна храна и опитваше да ме разсее с шеги. Но аз вече не бях същият човек. Всяка вечер гледах майка ми как заспива с болка и се чудех дали ще я има утре.

Една вечер, докато седяхме в кухнята у дома, Мария прошепна:

– Петре, сватбата е след месец… Какво ще правим?

– Не знам – отвърнах. – Не мога да мисля за това сега.

– Ами ако отложим? Или…

– Или какво? Да се оженим без майка ми? Не мога…

Тя се разплака. За първи път видях страха в очите ѝ – страхът, че може би ще избера майка си пред нея. А аз самият не знаех какво да избера.

Дните минаваха в напрежение. Роднините започнаха да шушукат:

– Петър трябва да си гледа живота!
– Майка му ще го разбере…
– Мария няма да чака вечно.

Но аз не можех да оставя майка си сама в най-трудния ѝ момент. Всяка вечер тя ме молеше:

– Не спирай живота си заради мен…

Но как да не го спра? Как да празнувам любовта си, когато тя умира?

Една сутрин Мария ме посрещна на прага със събрани куфари.

– Не мога повече така, Петре. Обичам те, но не мога да живея в сянката на тази болест. Или сме заедно, или не сме.

Стоях като вцепенен. Знаех, че ако я пусна сега, може би никога няма да се върне. Но ако я задържа насила, ще я изгубя по друг начин.

Майка ми ме погледна със сълзи в очите:

– Отиди при нея. Животът е твой, не мой.

Но аз останах. Избрах да бъда до нея до края. Мария си тръгна. Сватбата беше отменена. Роднините ме осъдиха, приятелите се отдръпнаха.

Майка ми почина след три месеца. Държах ръката ѝ до последно и ѝ обещах, че някой ден ще бъда щастлив.

Сега стоя сам в празния апартамент и се чудя: Ако можех да върна времето назад, щях ли да избера различно? Може ли човек да бъде щастлив, ако е жертвал любовта си заради дълга към семейството?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете любовта или семейството?