Сватбен сън, превърнал се в кошмар: Как парите разкъсаха нашето семейство

– Мамо, ще се омъжвам! – гласът на Ани трепереше от вълнение, а очите ѝ блестяха като две малки слънца. Стоеше пред мен в кухнята, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. За миг всичко спря – шумът от телевизора, миризмата на прясно изпечен хляб, дори тиктакането на стенния часовник. Сърцето ми се сви от щастие и страх едновременно.

– Кой е момчето? – попитах, макар че вече подозирах. – Даниел ли е?

Тя кимна и се усмихна плахо. – Да, мамо. Той ми предложи вчера на Копитото. Беше толкова красиво…

Прегърнах я силно, а сълзите ми се смесиха с нейните. В този момент си представях бъдещето ѝ – бяло було, музика, танци, смях. Но още тогава, някъде дълбоко в мен, се прокрадна сянката на тревога. Знаех, че семейството на Даниел не е от най-заможните. Баща му, бай Стефан, беше пенсиониран шофьор на автобус и често го виждах да брои стотинките си в кварталния магазин.

– Ще направим хубава сватба – казах твърдо. – Ще поканим всички роднини и приятели. Ти заслужаваш най-доброто, Ани.

Тя ме погледна с благодарност, но и с някаква вина в очите. – Мамо… Даниел каза, че баща му няма да може да помогне финансово. Всичко ще трябва да поемем ние…

– Не се тревожи за това – прекъснах я аз. – Ще се справим. Важното е да сте щастливи.

Следващите седмици минаха в трескава подготовка. Съпругът ми Георги извади малкото си спестявания от банката, аз взех заем от работата си. Пазарувахме рокля, костюм, резервирахме ресторант в центъра на София. Всичко вървеше по план, докато една вечер телефонът звънна и гласът на бай Стефан прозвуча отчаяно:

– Госпожо Мария, извинявайте, че ви безпокоя… Но трябва да ви кажа нещо важно.

Сърцето ми прескочи. – Какво се е случило?

– Загубих работата си на половин щат в склада… А пенсията ми не стига дори за лекарствата. Не мога да помогна с нищо за сватбата… Срам ме е да го кажа.

Замълчах за миг. Чувах как диша тежко от другата страна на линията.

– Не се притеснявайте, бай Стефане – казах тихо. – Всичко ще бъде наред.

Но вътре в мен нещо се пречупи. Защо трябваше всичко да пада върху нашите плещи? Защо дъщеря ми трябваше да започне новия си живот с дългове?

На следващия ден Георги избухна:

– Не е честно! Ние ще плащаме за всичко, а те само ще дойдат да ядат и пият! Какво семейство са те? Как ще гледат децата си?

Опитах се да го успокоя:

– Не е тяхна вината, Жоро! Бай Стефан е болен човек…

– Ами ако утре пак имат нужда от пари? Пак ли ние ще помагаме? – не спираше той.

Ани чу скандала и се разплака:

– Ако ще се карате заради мен, по-добре да няма сватба!

В този момент осъзнах колко крехко е щастието ни. Вместо радост и обединение, сватбата носеше само напрежение и обиди.

Денят на сватбата наближаваше. Ани беше тиха и замислена. Даниел идваше все по-рядко у дома ни. Един следобед го засякох пред блока.

– Даниеле, какво става? – попитах го.

Той гледаше в земята.

– Майка ми и баща ми се карат всяка вечер заради парите… Баща ми искаше да продаде стария Москвич, но никой не го купува… Чувствам се безполезен.

Погалих го по рамото.

– Важното е да обичаш Ани и да сте заедно. Парите ще ги изкарате някак си.

Той кимна, но очите му бяха празни.

Вечерта Георги заяви:

– Отказвам да давам повече пари! Или сватбата ще е скромна, или изобщо няма да има!

Ани избяга в стаята си и трескаво започна да пише съобщение на телефона си. След час дойде при нас със зачервени очи:

– Говорих с Даниел. Решихме да отменим голямата сватба. Ще подпишем само в гражданското…

Погледнах я невярващо.

– Но ти мечтаеше за бяла рокля! За празник!

Тя поклати глава:

– По-добре без празник, отколкото без семейство.

В този миг разбрах колко много сме изгубили заради гордостта и парите. Вместо да празнуваме любовта на детето си, позволихме на бедността и обидите да ни разделят.

Сватбата беше тиха и скромна – само ние четиримата в малката зала на общината. Ани носеше обикновена синя рокля, а Даниел беше с костюм под наем. След подписването седнахме в близкото кафене и мълчахме дълго.

Бай Стефан не дойде – беше твърде болен и засрамен.

Сега често се питам: струваше ли си всичко това? Дали парите са по-важни от щастието на децата ни? Може би ако бяхме говорили повече и се бяхме подкрепили истински, щяхме да имаме не само спомени за една сватба, а и за едно сплотено семейство.

Как мислите – дали гордостта или бедността разрушава повече семейства у нас? Има ли изход от този омагьосан кръг?