Сватбеният сън, който се превърна в кошмар: Как парите разкъсаха нашето семейство

— Не мога да повярвам, че това се случва на нашето семейство! — изкрещях аз, докато вратата се затръшна след мен. В кухнята миришеше на изгоряло кафе, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах чашата. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни в Люлин. Дъщеря ми Ани стоеше срещу мен с подпухнали очи и стиснати устни.

— Мамо, моля те, не започвай пак… — прошепна тя, но аз вече не можех да спра.

— Как да не започна? Ти знаеш ли какво означава това? Да дадем всичките си спестявания за сватба, а после да разберем, че бъдещият ти свекър е затънал до уши в дългове? Че може би ще трябва да плащаме и неговите борчове?

Ани се разплака. Сърцето ми се сви, но гневът беше по-силен от съжалението. Мъжът ми, Иван, стоеше в ъгъла и мълчеше. Знаех, че и той е разкъсан между гордостта си и желанието да види дъщеря ни щастлива.

Всичко започна преди месец. Ани дойде вкъщи сияеща като слънце и ни съобщи, че приятелят й Петър й е предложил брак. Радостта ни беше огромна — най-накрая щяхме да видим детето си булка! Започнахме да планираме сватбата — ресторант в Банкя, оркестър с жива музика, 120 гости. Аз и Иван бяхме готови да дадем всичко от себе си, дори да изтеглим заем, само и само Ани да има приказна сватба.

Но тогава дойде първият удар. Един ден Петър дойде у нас с майка си — леля Мария, дребна жена с уморени очи и ръце на работничка. Седнаха на масата и започнаха да увъртат:

— Вижте сега, ние много се радваме за децата… ама положението при нас не е розово. Бащата на Петър… той има някои проблеми с работата… — започна Мария.

— Какви проблеми? — попита Иван подозрително.

— Ами… фирмата му фалира. Остана без работа и има доста кредити…

Тишината беше тежка като олово. Аз погледнах Ани — тя гледаше в земята. Петър стискаше ръката й под масата.

— Ние ще помогнем с каквото можем — каза Мария тихо. — Но няма да можем да дадем пари за сватбата.

Иван избухна:

— Значи всичко пада на нашите плещи? Ние да плащаме за всичко?

— Тате! — извика Ани. — Не е честно! Петър не е виновен за баща си!

Вечерта прекарахме в спорове. Аз и Иван се карахме до късно през нощта. Той настояваше да ограничим гостите, аз исках да запазим мечтаната сватба за Ани. Но най-лошото беше усещането за несправедливост — защо нашето семейство трябваше да носи целия товар?

Дните минаваха в напрежение. Ани ставаше все по-замислена и тъжна. Петър идваше все по-рядко — усещах, че се срамува от положението на баща си. Един ден го чух как шепне на Ани в коридора:

— Ако искате, можем да отменим всичко… Не искам майка ти и баща ти да ме мразят.

— Не говори глупости! — отвърна тя през сълзи. — Аз те обичам!

Аз стоях зад вратата и слушах. Сърцето ми се късаше — обичах дъщеря си повече от всичко, но не можех да преглътна гордостта си.

Тогава дойде вторият удар. Седмица преди сватбата Иван получи инфаркт. Всичко стана толкова бързо — линейката, болницата, страхът дали ще оживее… Сватбата беше отменена. Всички пари отидоха за лечението му.

Ани беше съсипана. Петър стоеше до нея като сянка. Мария идваше всеки ден в болницата с домашно приготвена храна за Иван. Виждах болката в очите й — тя също страдаше заради сина си и нашето семейство.

След месец Иван се прибра вкъщи отслабнал и посивял. Седнахме всички заедно на масата — аз, той, Ани, Петър и Мария.

— Стига вече! — каза Иван с пресипнал глас. — Пари идват и си отиват. Най-важното е семейството.

Погледнах Ани — тя държеше ръката на Петър и плачеше от облекчение.

— Мамо… татко… ще направим малка сватба само с най-близките хора. Не ни трябват ресторанти и оркестри. Искам само да сме заедно.

Петър кимна:

— Ще работя двойно, ще изплатя дълговете на баща си. Но няма да се откажа от Ани.

В този момент разбрах колко глупаво е било всичко — гордостта ни, страховете ни, парите… Почувствах се виновна за всички думи, които изрекох в гнева си.

Сватбата беше малка — само ние, няколко приятели и роднини в двора на блока ни. Имаше домашна баница и евтино шампанско, но толкова много любов! Всички плакахме от щастие.

Сега седя сама в кухнята и си мисля: струваше ли си всичко това? Защо позволихме на парите да ни разделят? Може би щастието не се купува с пари… Как мислите вие?