Свекърва на кръстопът: Пет години с майката на снаха ми

— Не мога повече, Мария! — гласът на майката на снаха ми, леля Стефка, отекна в малката кухня, докато чашата с чай се разтрепери в ръцете ѝ. — Не искам да съм в тежест!

Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече пет години се грижех за нея — майката на снаха ми, жената, която дори не познавах добре, когато всичко започна. Беше есенен следобед, когато снаха ми, Даниела, ми се обади от Ню Йорк:

— Мамо Мария, моля те… Мама няма на кого друг да разчита. Ти си най-близкият човек тук. Само за няколко месеца, докато уредя документите ѝ за Америка.

Съгласих се. Как да откажа? Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Но никой не ме предупреди колко трудно ще бъде. Първите дни бяха изпълнени с неудобство — две жени под един покрив, всяка със своите навици и страхове. Леля Стефка беше горда жена, свикнала да командва в собствения си дом. Аз — тиха, свита, но упорита.

— Защо слагаш толкова сол? — попита тя още първата вечер.

— Така сме свикнали у дома — отвърнах тихо.

— У нас не се яде така! — отсече тя и бутна чинията.

Стиснах зъби. Казах си: „Ще мине.“ Но месеците се превърнаха в години. Даниела все обещаваше: „Още малко, мамо Мария!“, а документите все не ставаха готови. Синът ми, Ивайло, работеше по цял ден и рядко се прибираше навреме. Вечерите ни с леля Стефка станаха рутина — тя пред телевизора, аз в кухнята.

Понякога си мислех: „Какво направих с живота си? Пенсионирах се с надеждата да гледам внучето си, а вместо това…“ Но после виждах погледа ѝ — уморен, тъжен, изплашен от самотата. И ми ставаше жал.

Имаше дни, в които всичко вървеше добре. Говорехме си за старите времена — тя за младостта си в Пловдив, аз за детството си в едно малко село край Велико Търново. Смяхме се на глупави сериали и си разменяхме рецепти. Но после идваха лошите дни — когато болките ѝ се засилваха и тя ставаше раздразнителна.

— Защо не си като майка ми? — веднъж изтърва Даниела по телефона. — Тя никога не се оплаква!

Сълзите напълниха очите ми. Не ѝ казах, че всяка вечер плача от умора и безсилие. Не ѝ казах, че понякога мечтая просто да изляза навън и да вървя без посока.

Една вечер леля Стефка падна в банята. Чух трясък и писък. Втурнах се вътре — лежеше на плочките, лицето ѝ пребледняло.

— Не ме оставяй! — прошепна тя.

Държах ръката ѝ цяла нощ в болницата. Тогава разбрах — вече не сме просто две жени под един покрив. Бяхме станали семейство по неволя.

След инцидента всичко се промени. Леля Стефка стана по-мека, започна да ми благодари за дребните неща. Аз също се промених — спрях да броя дните до заминаването ѝ. Започнах да приемам ситуацията такава, каквато е.

Но напрежението вкъщи растеше. Ивайло беше уморен от работа и често избухваше:

— Защо все ти трябва да правиш всичко? Къде е Даниела? Защо тя не помага?

— Тя е далеч… — опитвах се да го оправдая.

— А ти? Кога ще живееш за себе си?

Не знаех какво да отговоря. Чувствах се виновна пред всички — пред сина си, пред снаха си, пред леля Стефка… и най-вече пред себе си.

Веднъж Даниела се прибра за кратко от Америка. Донесе подаръци и усмивки, но между нас стоеше невидима стена.

— Благодаря ти, мамо Мария — каза тя тихо една вечер. — Знам, че ти е трудно.

— Не знаеш — отвърнах аз. — Но правя каквото мога.

Тя ме прегърна неловко. За първи път почувствах топлина между нас.

Сега, пет години по-късно, леля Стефка вече е при дъщеря си в Америка. Къщата е тиха, но понякога ми липсва шумът ѝ, дори оплакванията ѝ. Поглеждам снимките ни и си мисля: „Дали постъпих правилно? Дали някой ще направи същото за мен?“

А вие как бихте постъпили? Колко струва добротата и къде е границата между помощта и саможертвата?