Свекървата ми живее с нас вече половин година: Мъжът ми е доволен, но аз съм на ръба

— Пак ли ще готвиш тази супа? — гласът на свекърва ми Мария отекна из кухнята, докато се опитвах да нарежа морковите. — На Георги не му харесва, знаеш.

В този момент ножът почти изпадна от ръката ми. Вече шести месец Мария живееше с нас — в нашия двустаен апартамент в Люлин, където и без това пространството беше малко. Всичко започна след операцията ѝ на коляното. Тогава наистина имаше нужда от помощ: не можеше да стане сама, не можеше да се изкъпе, а за готвене и дума не можеше да става. Мъжът ми Георги настоя да я вземем при нас. Сестра му Даниела тъкмо беше родила и нямаше как да поеме грижите.

— Няма да е за дълго, обещавам ти — каза ми тогава Георги, докато държеше ръката ми. — Само докато се оправи.

Но „дългото“ стана половин година. Мария вече ходеше без патерици, но не бързаше да си тръгне. Всеки ден се намесваше във всичко: какво да ядем, кога да чистя, как да подреждам дрехите на дъщеря ни Ива. Дори когато вечеряхме, тя намираше начин да каже нещо критично:

— Ива пак е с боси крака! Ще настине! — казваше тя и ме гледаше укорително.

Георги сякаш не забелязваше нищо. След работа двамата с майка му гледаха новините, обсъждаха политиката и се смееха на стари семейни истории. Аз мълчах и се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария шепне на Георги:

— Много е уморена напоследък жена ти. Дали не е бременна пак?

Стиснах зъби. Не бях бременна — просто бях изтощена. Работех на две места, прибирах се и започвах втора смяна у дома. Мария не помагаше с нищо — само раздаваше съвети и критики.

Опитах се да говоря с Георги:

— Мислиш ли, че майка ти вече може да се върне у дома? Даниела каза, че може да ѝ помага вече.

Той ме погледна изненадано:

— Защо? Тук ѝ е добре. А и ти си вкъщи по цял ден — не е ли по-лесно да сме всички заедно?

Почувствах се предадена. Не беше лесно — беше непоносимо. Всяка сутрин се будех с мисълта как ще трябва да изтърпя още един ден под нейния поглед.

Една неделя сутрин Мария реши да подреди гардероба ни.

— Тези дрехи са ти малки — каза тя и хвърли няколко мои блузи на леглото. — Защо ги държиш?

— Това са мои дрехи! — извиках аз, за първи път повишавайки тон.

Тя ме изгледа с изненада:

— Не се карай, аз само помагам.

Вечерта Георги ми направи забележка:

— Не бъди толкова остра с майка ми. Тя е сама и има нужда от нас.

— А аз? Аз нямам ли нужда от теб? — попитах тихо.

Той замълча.

Дните минаваха в напрежение. Ива започна да усеща атмосферата и стана по-нервна. Веднъж я чух да казва на куклата си:

— Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Сърцето ми се сви. Не исках дъщеря ми да расте в такава обстановка.

Една вечер, докато Мария гледаше телевизия в хола, събрах смелост и седнах до Георги.

— Не мога повече така — казах му тихо. — Или тя си тръгва, или аз ще си тръгна с Ива.

Той ме погледна ужасено:

— Не можеш да ми поставяш такъв ултиматум!

— А ти не можеш да ме караш да живея като прислужница в собствения си дом!

За първи път видях сълзи в очите му. Мълчахме дълго. На следващия ден Георги говори с майка си. Не знам какво ѝ каза, но след седмица тя започна да си събира багажа.

В деня, в който си тръгна, Мария ме прегърна неловко:

— Знам, че ти беше трудно с мен. Но аз просто исках да помогна…

Не казах нищо. Бях прекалено уморена за думи.

Сега апартаментът е по-тих, но между мен и Георги остана невидима стена. Чудя се дали някога ще можем отново да бъдем истинско семейство или тази рана ще остане завинаги между нас.

Понякога се питам: Колко още жени като мен търпят в името на семейството? И струва ли си тази жертва?