Сянката на бащиния дом: Пътят към свободата на една българска майка

„Не! Не можеш да ми говориш така, Мариела! Аз съм ти баща!“ — гласът на татко ехтеше в главата ми, докато стоях пред прашния прозорец на старата къща в края на село Долно поле. Беше студено, а дъщеря ми Яна се сви до мен, стиснала ръката ми така силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми. „Мамо, ще се върне ли татко?“ — прошепна тя, а очите ѝ бяха пълни със страх и надежда.

Не знаех какво да ѝ кажа. Истината беше, че не вярвах да го видим скоро. Когато Стефан — мъжът ми — реши да ни премести тук, обеща ново начало. „Ще живеем спокойно, далеч от градската лудница“, каза той. Но още първата вечер разбрах, че това е просто поредният му начин да ме контролира. Къщата беше полуразрушена, покривът течеше, а прозорците зееха с изпочупени стъкла. Стефан изчезна още на втория ден, уж за да търси работа в града. Остави ни без пари, без храна и без обяснения.

Вечерите бяха най-тежки. Яна плачеше тихо под одеялото, а аз се борех със сълзите си. Спомнях си майка ми — как винаги ми повтаряше: „Жената трябва да търпи. Така е редно.“ А аз търпях. Търпях баща си, после Стефан. Но когато видях Яна гладна и премръзнала, нещо в мен се пречупи.

— Мамо, ще умрем ли тук? — попита тя една сутрин, докато ровехме из мазето за нещо годно за ядене.
— Не, Яна. Ще се справим. Обещавам ти.

Не знаех как ще го направя, но трябваше да опитам. Отидох при съседката — леля Пенка. Тя беше вдовица, живееше сама и хората в селото я отбягваха, защото беше „особена“. Но когато ѝ разказах всичко, тя само кимна и ми даде топла супа и хляб.

— Мариела, ти не си виновна за това. Мъжете понякога са като буря — идват и си отиват. Но ние жените сме като земята — държим всичко живо.

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да помагам на леля Пенка — чистех двора ѝ, гледах кокошките ѝ, а тя ми показваше как се прави лютеница и как се плетат чорапи. Яна също се включи — учеше се да меси хляб и да бере билки.

С времето хората в селото започнаха да ни приемат. Дядо Иван от съседната къща ни даде няколко буркана с компот, а баба Сийка ме научи как се прави сапун от свинска мас. За първи път от години се почувствах част от нещо истинско.

Една вечер, докато седяхме край огъня с Яна и леля Пенка, чухме шум откъм двора. Сърцето ми заби лудо — беше Стефан. Влезе нахлузил старата си кожена шуба, с поглед пълен с изненада.

— Какво става тук? — изръмжа той.
— Живеем — отвърнах тихо, но твърдо.

Яна се скри зад мен. Стефан се огледа — видя бурканите по рафта, топлия хляб на масата, усмивката на леля Пенка.

— Не вярвах… че ще оцелеете сами — каза той след минута мълчание.
— А ти защо ни остави? — попитах го аз.

Той не отговори. Само сведе глава и излезе навън.

След тази нощ повече не го видяхме. Понякога Яна питаше за него, но вече не с болка, а с любопитство. Аз започнах работа в местната фурна — месех хляб рано сутрин и носех вкъщи топли комати за Яна.

С времето къщата стана наш дом. Измазахме стените с помощта на съседите, посадихме цветя пред прозореца. Яна тръгна на училище в града — всяка сутрин я изпращах с автобусчето и я чаках вечер с чаша чай.

Понякога нощем още чувам гласа на баща си: „Жената трябва да търпи.“ Но вече знам — не трябва да търпим всичко. Имаме право на щастие.

Сега седя пред прозореца и гледам как Яна рисува слънца по стената. Усмихвам се през сълзи.

Дали някога ще спрем да живеем в страх? Или просто трябва да намерим сили да започнем отначало? Какво мислите вие?