Сянката на диагнозата: Историята на една българска майка

– Мамо, защо плачеш? – гласчето на дъщеря ми Катерина ме извади от унеса, докато седях на кухненския стол, стиснала в ръка листа с резултатите от биопсията. Сълзите ми капеха по масата, а в гърдите ми се бореха страх и гняв.

– Не плача, слънце, просто… нещо ми влезе в окото – излъгах, като се опитах да се усмихна. Но Катерина не се подлъга. Тя е само на осем, но отдавна усеща, когато нещо не е наред. Мъжът ми, Иван, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш търсеше отговори в сивото небе над София.

– Какво пише там? – попита той тихо, без да се обръща.

– Карцином – прошепнах. Думата се заби между нас като нож. Иван стисна юмруци и удари по перваза.

– Не може да бъде! Ти си здрава, спортуваш, храниш се правилно… Защо на теб?

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Как ще кажа на майка ми? Как ще обясня на децата? Ще загубя ли косата си? Ще ме има ли след година?

Седмици наред живеехме в мълчание. Ходех на работа в счетоводната фирма, усмихвах се на колегите, но вътре в мен всичко беше празно. Вечер Иван се прибираше късно и избягваше да говори за болестта. Майка ми настояваше да отида при „най-добрия професор в Пирогов“, а свекърва ми носеше билки и шепнеше молитви.

Една вечер, докато Катерина рисуваше на пода, а малкият Георги гледаше „България търси талант“, Иван седна до мен и прошепна:

– Не мога да понеса мисълта, че може да те загубя. Но още повече ме плаши това, че не говорим за това. Трябва да сме заедно.

Тогава избухнах. Всичко изригна – страхът, гневът, чувството за вина, че ще ги оставя сами. Крещях му, че не разбирам защо съдбата е толкова жестока. Той ме прегърна силно и двамата плакахме дълго.

На следващия ден започнах химиотерапията. Болницата беше пълна с хора като мен – някои млади, други стари, всички с еднакъв ужас в очите. Запознах се с Мария – жена на моята възраст, с две деца и същата диагноза. Говорихме си за всичко – за училищните тетрадки, за цените в магазина, за страха от смъртта.

Първата химиотерапия ме повали. Повръщах цяла нощ, косата ми започна да пада още след първата седмица. Катерина ме гледаше с огромни очи:

– Мамо, ще умреш ли?

– Не знам – казах честно. – Но ще се боря.

Майка ми започна да идва всеки ден. Готвеше любимите ми ястия – пиле с ориз, мусака, крем карамел. Понякога само миризмата ме караше да повръщам, но тя не се отказваше.

Свекърва ми настояваше да пия чай от бабини зъби и да ходя при „лечителката“ в Перник. Иван се ядосваше:

– Това са глупости! Само лекарите могат да помогнат!

– Ами ако не могат? – отвръщаше тя със сълзи в очите.

В един момент всички започнаха да се карат заради мен – кой е прав, кой знае най-добре какво трябва да правя. Аз стоях по средата и се чувствах виновна за всичко.

Една сутрин Иван ме заведе на Витоша. Седнахме на една поляна и гледахме София отгоре.

– Помниш ли как тук ми каза „да“? – попита той.

– Помня – усмихнах се през сълзи.

– Тогава обещахме да сме заедно във всичко. И ще бъдем. Каквото и да стане.

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да говоря повече с децата за болестта. Обясних им, че ще има дни, когато няма да мога да ги взема от училище или да им помагам с домашните. Катерина започна сама да си оправя леглото и дори учеше Георги да си връзва обувките.

В работата колегите първоначално ме гледаха със съжаление. После някои започнаха да избягват темата, други пък ме питаха как съм при всяка среща. Един ден шефът ми каза:

– Ако имаш нужда от повече почивка или работа от вкъщи – кажи! Ние сме екип.

Това ме трогна до сълзи.

Минаха месеци. Имаше добри дни и ужасни дни. Имаше моменти, когато исках просто да изчезна. Но имаше и моменти на смях – когато Катерина ми рисуваше вежди с молив или когато Георги ми носеше плюшеното си мече „за кураж“.

Сега чакам новите резултати. Страхът не е изчезнал. Но вече знам – не съм сама. Семейството ми е до мен, приятелите ми също. Научих се да ценя малките неща – топлия чай сутрин, прегръдката на Иван вечер, детския смях у дома.

Понякога си мисля: Защо трябваше болестта да ни сближи така? Защо чак когато сме изправени пред края разбираме кое е истински важно? Може би някой от вас има отговор…