Сянката на екрана: Когато любовта се сблъска с реалността

– Не мога да повярвам, че го правя – шепна си, докато стоя пред огледалото в малката баня на родителите ми в Пловдив. Ръцете ми треперят, а сърцето ми бие толкова силно, че се чудя дали съседите не го чуват. Майка ми чука на вратата.

– Ели, хайде, хората вече се събраха! – гласът ѝ е напрегнат, но в него се усеща и страх.

Поглеждам телефона си. Последното съобщение от Иван е отпреди час: „Вече съм на летището. След малко ще се видим.“

Иван… Моят Иван. Момчето, което срещнах преди година във Facebook група за любители на книги. Започнахме да си пишем за „Под игото“, после преминахме към по-дълбоки теми – мечти, страхове, детство. Той живее в София, аз – в Пловдив. Никога не сме се виждали на живо. Но всяка вечер, когато екранът светне и видя усмивката му, усещам, че съм намерила сродната си душа.

Преди два месеца той ми предложи брак. По Messenger. „Знам, че звучи лудо, но искам да бъда с теб завинаги. Ще се омъжиш ли за мен?“ Не мислих дълго. „Да“, написах с треперещи пръсти.

Сега стоя тук, облечена в бялата рокля на майка ми, с букет от карамфили в ръка, и се чудя дали не съм направила най-голямата грешка в живота си.

– Ели! – майка ми отново чука по-настойчиво. – Всички чакат!

Излизам от банята и я виждам – очите ѝ са зачервени от плач. Баща ми стои до нея, мълчалив и намръщен.

– Ти сигурна ли си? – прошепва тя. – Не го познаваш истински…

– Познавам го по-добре от всеки друг – отвръщам твърдо, макар че вътре в мен бушува буря.

Качваме се в старата Лада и потегляме към гражданското. По пътя майка ми мълчи, а баща ми стиска волана така силно, че кокалчетата му побеляват.

– Ако те нарани… – започва той, но не довършва.

– Няма – казвам тихо.

Влизаме в залата. Всички роднини са там – леля Мария с червената коса, чичо Петър с неизменната си цигара, братовчедите ми шумно обсъждат нещо в ъгъла. Всички ме гледат със смесица от любопитство и съжаление.

Иван пристига с такси. Виждам го за първи път на живо – по-висок е, отколкото си го представях, но изглежда уморен и напрегнат. Усмихва се несигурно.

– Здравей… – казва тихо и ме прегръща неловко.

– Здравей… – отвръщам и усещам как между нас има невидима стена.

Церемонията започва. Кметицата чете някакви думи, които не чувам. Гледам Иван – той избягва погледа ми. Когато идва ред да кажем „да“, гласът му трепери.

След подписването всички ни поздравяват. Майка ми плаче тихо в ъгъла. Баща ми излиза навън да пуши.

На тържеството в малкия ресторант Иван почти не говори. Седи до мен, но сякаш е на километри разстояние.

– Добре ли си? – питам го тихо.

– Просто… всичко е толкова различно… – прошепва той.

– Какво имаш предвид?

– Не знам… Мислех си, че ще е като онлайн… Но тук… всичко е истинско. Ти си истинска… Аз съм истински…

– Това не е ли хубаво?

Той ме поглежда за първи път право в очите.

– Страх ме е, Ели. Страх ме е, че няма да мога да бъда този, когото обичаш през екрана.

В този момент усещам как нещо се чупи вътре в мен.

Следват дни на неловко мълчание. Иван остава у нас, но спим в отделни стаи. Опитвам се да говоря с него, но той все повече се затваря в себе си.

Една вечер го намирам на терасата с куфар до себе си.

– Къде отиваш? – питам със задавен глас.

– Не мога повече… Съжалявам… Може би сме се заблудили…

– Но ние се обичаме! – извиквам отчаяно.

– Обичахме се през екрана… Но тук… тук всичко е различно.

Гледам как изчезва по стълбите и усещам как светът ми рухва.

Минаха три месеца оттогава. Все още спя с телефона до възглавницата, надявайки се да получа съобщение от него. Родителите ми не говорят за случилото се – майка ми само ме прегръща по-силно вечер, а баща ми избягва погледа ми.

Понякога се чудя дали сгреших, че повярвах в любовта през екрана. Дали изобщо е възможно да познаеш някого истински без да го докоснеш? Или просто всички ние търсим спасение във виртуалния свят, защото реалността ни плаши твърде много?

А вие как мислите? Може ли любовта да оцелее отвъд екрана или всичко това са само красиви илюзии?