Сянката на майката: Историята на един апартамент и разбитите ни мечти
– Не мога да повярвам, че пак си тук, Румяна! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на малкия хол. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката в Люлин. Румяна, майката на Антон, седеше на дивана с ръце, скръстени пред гърдите, и ме гледаше с онзи нейн специфичен поглед – смесица от презрение и обвинение.
– Това е домът на сина ми! – изсъска тя. – Не забравяй, че ако не бях аз, той нямаше да има нищо!
Антон стоеше между нас, притиснат като дете между два свята. Винаги беше така – аз и тя, две жени, които се борехме за неговата любов и признание. Но този път залогът беше по-голям: апартаментът, който баща му му остави след смъртта си. Апартаментът, в който мечтаехме да започнем нов живот заедно.
Аз съм Мария. Родителите ми бяха обикновени хора – цял живот под наем, без спестявания, без наследства. Когато срещнах Антон, се влюбих не в имотите му, а в него самия – в усмивката му, в начина, по който ме държеше за ръка по „Витошка“, когато валеше дъжд. Но сянката на майка му винаги беше между нас.
– Мария, моля те… – прошепна Антон. – Мама просто се притеснява.
– Притеснява се за себе си! – избухнах аз. – Тя не може да приеме, че ти вече си възрастен човек!
Румяна стана рязко и ме погледна право в очите:
– Ще видим кой ще остане тук накрая.
Така започна всичко. След седмица получихме призовка – Румяна беше завела дело срещу нас. Твърдеше, че съм манипулирала Антон да прехвърли апартамента само на свое име и че като негова майка има право на дял от имота. Започнаха безкрайни разправии по съдилища, адвокати, документи…
– Защо го правиш? – попитах Антон една вечер, когато се прибра късно от работа. Беше пребледнял и изтощен.
– Не знам… – прошепна той. – Мама винаги е искала най-доброто за мен… Но сега… Не знам какво да правя.
Съдебната битка продължи повече от година. Всеки месец плащахме такси на адвокати, а парите ни свършваха. Вместо да мислим за сватба и бъдеще, брояхме стотинки за хляб и сирене. Приятелите ни започнаха да се отдръпват – никой не искаше да бъде въвлечен в нашата драма.
Майка ми идваше понякога да ми помага:
– Мари, не се предавай! Ти си силна! Но помисли – струва ли си всичко това?
Вечерите ставаха все по-тихи. Антон се затваряше в себе си. Аз плачех тайно в банята. Любовта ни се топеше като сняг през март.
Един ден получих писмо от съда: делото се проточва още. Румяна настояваше за експертизи, свидетели… Дори беше довела съседката леля Гинка да свидетелства как съм го „обработвала“.
– Леля Гинке, моля ви! – казах й след заседанието. – Вие знаете истината!
Тя само сви рамене:
– Аз съм си човек на Румяна… Не ми се меси.
Чувствах се предадена от всички. Дори Антон започна да ме гледа с подозрение.
– Кажи ми истината! – извика една вечер. – Ти ли ме убеди да не дадем дял на мама?
– Не! – изкрещях аз през сълзи. – Това беше твое решение! Но ти никога не можеш да й кажеш „не“!
Той млъкна и излезе. В онази нощ не се прибра.
Минаха дни. Съдът най-накрая отсъди: апартаментът оставаше на името на Антон, но трябваше да изплатим обезщетение на Румяна за „грижи и принос“ през годините. Пари, които нямахме.
Годежът ни се разпадна под тежестта на дълговете и обидите. Антон замина при майка си за известно време. Аз останах сама в празния апартамент, който вече не беше дом, а просто четири стени, пълни с болка и спомени.
Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Дали любовта може да оцелее между алчността и семейните рани? Или сме обречени да повтаряме грешките на родителите си?
Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли човек да избере между любовта и семейството си без да изгуби себе си?