Сянката на майката: Когато домът на дъщеря ми не беше моят

— Мамо, моля те, не започвай пак! — гласът на Ива трепереше, докато затваряше вратата на кухнята зад гърба си. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът чукаше по прозорците на панелката в Люлин. Стоях до мивката, с ръце, мокри от сълзи и сапунена вода, и се чудех как стигнахме дотук.

Преди три месеца тя ми се обади посред нощ. Гласът ѝ беше тих, почти неузнаваем. „Мамо… Адам си тръгна. Не мога сама. Моля те, ела.“

Не се поколебах. Събрах живота си в три куфара — снимки, няколко книги, любимата ми чаша за чай и пуловерите, които плетях през зимните вечери в Пловдив. Оставих апартамента си на съседката Мария и взех влака за София. Вярвах, че ще бъда нужна, че ще помогна на Ива и малкия Петър да преодолеят бурята.

Първите дни бяха изпълнени с прегръдки и благодарност. Петър се сгушваше до мен вечер и ме молеше да му разказвам приказки. Ива работеше до късно — адвокатската ѝ кантора я поглъщаше изцяло. Аз готвех, чистех, пазарувах, водех Петър на училище и го прибирах. Чувствах се полезна, макар че понякога усещах как тишината между мен и дъщеря ми става все по-плътна.

Една вечер, докато подреждах масата за вечеря, Ива влезе с телефона до ухото. „Да, ще ти пратя документите утре… Не, майка ми е тук… Да, още е тук.“ Гласът ѝ беше напрегнат. Когато затвори, ме погледна с онзи поглед — смесица от умора и раздразнение.

— Мамо, може ли да не слагаш копър в супата? Знаеш, че Петър не го обича.

— Извинявай — казах тихо. — Просто така съм свикнала…

— Да, но това не е твоят дом — отвърна тя рязко и излезе от кухнята.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Не е моят дом. Аз бях гост в живота на собствената си дъщеря.

С времето започнах да усещам как присъствието ми тежи. Ива все по-често се прибираше късно или излизаше с приятелки. Петър започна да ми казва „бабо“, вместо „мамо“, както беше свикнал като малък. Вечерите ставаха все по-тихи. Понякога чувах как Ива говори по телефона с баща си — бившия ми мъж — и му се оплаква от мен.

— Тя не разбира… Всичко прави по нейния начин… Не мога да дишам…

Една сутрин намерих бележка на масата: „Мамо, ще се прибера късно. Петър има тренировка по футбол. Моля те, не забравяй да му приготвиш екипа.“

Седнах до прозореца с чаша чай и гледах как дъждът се стича по стъклото. Спомних си как преди години сама отглеждах Ива след развода с баща ѝ. Как работех на две места, за да ѝ купя първите маратонки за училище. Как всяка вечер я приспивах с приказка за смели момичета и щастливи майки.

Сега тя беше тази майка — уморена, самотна и затворена в себе си.

Една вечер избухнахме. Беше петък, Петър беше при баща си.

— Защо все имаш забележки? — попитах я през сълзи. — Защо се държиш така, сякаш съм ти чужда?

Ива ме погледна с празен поглед.

— Защото ми напомняш за всичко, което не мога да бъда! Защото когато си тук, се чувствам като провал! Не мога да бъда като теб!

Мълчах дълго. После казах тихо:

— Никога не съм искала да бъдеш като мен. Само исках да ти помогна.

Тя се разплака. Прегърнах я силно — за първи път от години.

На следващия ден започнах да търся квартира в София. Казах ѝ го вечерта:

— Време е да си върна живота. А ти — твоя.

Тя кимна мълчаливо.

Сега живея сама в малък апартамент в Надежда. Петър идва понякога през уикендите. Ива ми звъни по-често — понякога само за да попита как съм, друг път — за съвет или просто да поговорим.

Понякога се питам: Кога децата ни спират да имат нужда от нас? И дали някога спираме да бъдем майки?