Сянката на миналото

— Не можеш да ми го причиниш, майко! — гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми, докато стоях насред хола, стиснала в ръка писмото, което току-що бях намерила в стария скрин. Беше късна есенна вечер в Пловдив, вятърът блъскаше прозорците, а в стаята се носеше тежка тишина, прекъсвана само от тихото хлипане на майка ми. Тя седеше на ръба на дивана, с ръце, стиснати в скута, и не смееше да ме погледне в очите.

— Не исках да разбереш така, Мария… — прошепна тя, гласът ѝ едва доловим. — Мислех, че ще е по-добре, ако никога не узнаеш.

Писмото, което държах, беше от баща ми — човекът, когото винаги съм смятала за герой, а се оказа, че е напуснал не поради работа в чужбина, както ми бяха казвали, а защото е избрал друга жена. Всички тези години лъжи, всички тези празни обещания, че ще се върне, че ни обича… Всичко се срина в един миг.

— Ти си знаела през цялото време? — попитах с гняв, който не можех да овладея. — Защо ме лъга? Защо ме остави да чакам, да се надявам?

Майка ми избухна в плач. — Не можех да ти кажа истината, Мария. Ти беше малка, а аз… аз не знаех как да се справя. Бях сама, уплашена, не исках да те нараня повече.

В този момент сякаш целият ми свят се разпадна. Спомних си всички онези вечери, когато чаках баща ми да се върне, когато гледах през прозореца и си представях как влиза през вратата с усмивка. Всички празници, на които мястото му на масата оставаше празно, а майка ми казваше, че работи, че скоро ще се прибере. А аз ѝ вярвах. Вярвах ѝ, защото нямах друг избор.

— Не мога да ти простя, майко — казах тихо, почти шепнешком. — Не сега.

Излязох от апартамента, без да знам къде отивам. Студеният въздух ме удари в лицето, но не ми пукаше. Вървях по улиците на Пловдив, заслушана в собствените си мисли. Какво щях да правя сега? Как да приема, че цялото ми детство е било лъжа?

Седнах на една пейка в Градската градина и се загледах в светлините на града. Телефонът ми звънна — беше най-добрата ми приятелка, Деси.

— Мария, къде си? Майка ти ми се обади, притеснена е…

— Не мога да се върна вкъщи, Деси. Не и сега. Всичко е лъжа. Всичко…

— Ела у нас — предложи тя. — Ще поговорим, ще ти направя чай. Не трябва да си сама.

Отидох при нея. Деси винаги е била до мен, още от училище. Когато ѝ разказах всичко, тя ме прегърна и каза:

— Знам, че боли. Но майка ти е направила каквото е мислела, че е най-добро за теб. Понякога хората лъжат, за да ни предпазят, макар и да ни нараняват повече така.

— Не знам дали мога да ѝ простя — отвърнах. — Чувствам се предадена от двамата.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не се прибирах вкъщи, избягвах майка ми, а тя ми пишеше съобщения всеки ден. „Обичам те, Мария. Моля те, върни се.“ Но аз не можех. Не и още.

Една вечер, докато седях в стаята на Деси, телефонът ми звънна. Беше непознат номер. Вдигнах, без да мисля.

— Мария? — гласът беше мъжки, леко треперещ. — Аз съм… баща ти.

Сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да кажа. Мълчах, а той продължи:

— Знам, че нямам право да ти се обаждам. Но исках да ти кажа, че съжалявам. Съжалявам за всичко. Не минава ден, в който да не мисля за теб.

— Защо? — попитах. — Защо ни остави?

— Бях слаб. Не знаех как да се справя с отговорността. Мислех, че ще е по-добре за всички. Но сгреших. Много сгреших.

— Не знам дали мога да ти простя — казах, гласът ми се пречупи. — Не знам дали искам да те познавам.

— Разбирам. Но ако някога решиш, че искаш да поговорим, ще бъда тук. Обичам те, Мария.

Затворих телефона и се разплаках. Деси ме прегърна, без да казва нищо. Понякога думите са излишни.

Седмици минаха, преди да се върна вкъщи. Майка ми ме посрещна на вратата, очите ѝ подпухнали от плач.

— Прости ми, Мария. Моля те…

— Не знам дали мога — отвърнах. — Но ще опитам.

Животът ми вече никога нямаше да бъде същият. Доверието беше разбито, но някъде дълбоко в себе си знаех, че трябва да намеря сили да простя. Не заради тях, а заради себе си. За да мога да продължа напред.

Сега, когато гледам назад, си задавам един въпрос: Можем ли някога напълно да простим на хората, които са ни наранили най-много? Или просто се учим да живеем със сянката на миналото? Какво мислите вие?