Сянката на миналото

– Мама, татко пак не се е прибрал! – гласът на сестра ми Елица трепереше, докато стоеше на прага на стаята ми. Беше късна есенна вечер, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а в мен се надигаше познатата смесица от тревога и гняв. Бях на двадесет и две, студентка по психология, но у дома все още играех ролята на възрастния, който трябва да държи всичко под контрол.

– Ще се оправи, Ели, сигурно е на работа – опитах се да я успокоя, макар че и аз не вярвах на думите си. Истината беше, че баща ни отдавна не се прибираше навреме. Откакто го съкратиха от завода, не беше същият. Започна да пие, да се прибира късно, а понякога изобщо не се прибираше. Майка ми, Мария, се опитваше да държи фронта, но и тя се беше превърнала в сянка на себе си.

Тази вечер обаче нещо беше различно. Телефонът иззвъня и когато вдигнах, чух непознат мъжки глас:

– Вашият баща е в Пирогов. Съжалявам, но трябва да дойдете веднага.

Светът ми се срина. Хвърлих палтото върху раменете си, грабнах Елица за ръка и излязохме в нощта. В таксито мълчахме. Майка ми ни чакаше пред входа на болницата, с разрошена коса и подпухнали очи. Когато лекарят излезе, лицето му беше сериозно:

– Инсулт. Състоянието е тежко.

В този миг сякаш времето спря. Върнах се назад, към всички онези вечери, в които го чакахме, към скандалите, към тишината, която се настани между нас. Но сега, пред болничната врата, всичко това изглеждаше маловажно. Баща ми беше на ръба между живота и смъртта.

Следващите дни се превърнаха в кошмар. Майка ми не спираше да плаче, Елица се затвори в себе си, а аз трябваше да бъда силната. Ходех на лекции, работех почасово в една книжарница, но мислите ми бяха само в болницата. Веднъж, докато седях до леглото на баща ми, той отвори очи и прошепна:

– Прости ми, Деси…

Сълзите ми потекоха. Не знаех дали мога да му простя. Не заради себе си, а заради майка ми, заради Елица. Но в този момент разбрах, че животът е твърде кратък за омраза.

Когато го изписаха, всичко се промени. Той вече не беше същият – слаб, прегърбен, с треперещи ръце. Майка ми се грижеше за него, но между тях стоеше стена от неизказани думи. Една вечер, докато миех чиниите, чух как тя му казва:

– Защо го направи, Иван? Защо ни остави сами толкова време?

– Не знам, Мария… Не знам как стана. Всичко се срина, а аз не можах да се справя.

Сълзите в гласа му ме накараха да се разплача и аз. За първи път ги чух да говорят открито за болката си. Тогава разбрах, че не само аз съм страдала. Всички сме били жертви на обстоятелствата, на страха, на гордостта.

Минаха месеци. Животът ни се върна към някаква нормалност, но белезите останаха. Елица започна да рисува, майка ми се върна на работа, а аз завърших университета. Но една вечер, докато вечеряхме, баща ми каза:

– Знам, че ви разочаровах. Но искам да знаете, че ви обичам. И ако можете, простете ми.

Настъпи тишина. Погледнах майка ми, тя кимна леко. Елица се усмихна през сълзи. Аз също. В този момент почувствах, че семейството ни, макар и белязано, е оцеляло.

Сега, години по-късно, често се питам: можех ли да направя нещо различно? Можех ли да спася баща си от самия него? Или понякога просто трябва да приемем, че хората, които обичаме, са несъвършени?

А вие, бихте ли простили, ако бяхте на мое място?