Сянката на миналото: Историята на една прошка

— Мая, моля те… — гласът му беше едва доловим, почти шепот, но в него прозираше отчаяние, което не можех да игнорирам. Стоях в средата на кухнята, с телефона притиснат до ухото, а ръцете ми трепереха. Беше Петър — човекът, когото някога обичах до лудост, а после намразих с цялото си сърце. Не бяхме говорили от три години, откакто подписахме онези хладни документи в кантората на бул. „Витоша“.

— Петре… — издишах името му, сякаш изпусках въздуха от дробовете си. — Какво искаш?

— Счупих си крака. Сам съм. Не мога да се движа. Моля те, само за няколко дни… — думите му се разпадаха на парчета, а аз усещах как старите рани се разтварят.

Всичко в мен крещеше „не“. Спомних си безсънните нощи, когато го чаках да се прибере от „работа“, а той миришеше на чужд парфюм. Спомних си как ме гледаше с празен поглед, когато му казах, че не мога повече. Но въпреки всичко…

— Добре — казах тихо. — Ще дойда.

Още същия следобед се озовах пред панелката в „Люлин“, където някога деляхме живота си. Вратата се отвори бавно и видях Петър — по-слаб, с побеляла коса и гипсиран крак, седнал на стария ни диван. В стаята миришеше на лекарства и самота.

— Благодаря ти, Мая — прошепна той и очите му се напълниха със сълзи.

Първите дни минаха в мълчание. Готвех му супа, сменях превръзките, носех лекарства от аптеката. Понякога го чувах да плаче нощем. Не го питах защо — мислех си, че е от болка. Но усещах, че има нещо друго.

На петия ден, докато му подавах чаша чай, той ме хвана за ръката.

— Мая… трябва да ти кажа нещо.

Погледнах го — очите му бяха червени и уморени.

— Какво има?

— Не беше само заради теб… Разделихме се заради мен. Защото тогава… тогава направих нещо ужасно.

Сърцето ми заби лудо. Знаех за изневерите му — или поне така мислех. Но думите му ме изплашиха.

— Какво си направил?

Той замълча дълго, после прошепна:

— Преди три години… когато ти каза, че искаш дете… Аз вече знаех, че не мога да имам деца. Лекарят ми го каза след една операция. Но не ти казах. Лъгах те с месеци… Позволих ти да се обвиняваш, да страдаш сама…

Усетих как подът под краката ми се разклаща. Всички онези нощи, когато плаках в банята, мислейки си, че вината е моя… Всички упреци от майка ми: „Мая, кога ще ни зарадваш с внуче?“ Всички погледи на съжаление от приятелките ми…

— Защо? — гласът ми беше пресипнал.

— Страхувах се… Че ще ме напуснеш. Че ще ме намразиш. А после… вече беше късно да кажа истината.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Не можех да го гледам. Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. София се разстилаше пред мен — сивкава и шумна, а аз се чувствах по-сама от всякога.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми ехтяха думите му: „Позволих ти да страдаш сама.“ Спомних си всички онези пъти, когато се обвинявах, че не съм достатъчно жена; когато се криех от света и от себе си.

На сутринта го намерих буден на дивана.

— Мая… Прости ми. Знам, че не заслужавам.

Дълго го гледах. Виждах пред себе си един сломен човек — не онзи арогантен Петър от миналото, а някой друг: уязвим и уплашен.

— Не знам дали мога да ти простя — казах тихо. — Но знам, че трябва да простя на себе си.

Останах още няколко дни при него. Грижих се за него механично, но вече не говорехме много. Когато кракът му започна да заздравява и можеше да се движи сам, си тръгнах без сбогом.

Сега минаха месеци оттогава. Понякога се улавям да мисля за него — за нас — и за всичко изгубено между лъжите и страховете ни.

Чудя се: Колко често допускаме другите да ни нараняват само защото мълчат? И можем ли някога истински да простим — на тях или на себе си?