Сянката на татко: Историята на едно забравено дете

„Пак ли ще седиш така, Александра? Защо не помогнеш на брат си с домашното?“ – гласът на баща ми проряза тишината в кухнята, докато аз се опитвах да се скрия зад учебника по литература. Беше вторник вечер, майка ми приготвяше мусака, а брат ми – Даниел – вече се беше разположил на масата с тетрадките си. Погледнах към баща ми – строг, с вечно намръщени вежди, когато ставаше дума за мен. За Даниел обаче винаги имаше усмивка.

„Татко, аз имам контролно утре…“, опитах се да възразя тихо.

„Даниел има по-важни неща. Той трябва да влезе в математическата гимназия! Ти ще се справиш сама.“

Стиснах зъби и затворих учебника. Отново бях невидима. Майка ми хвърли бърз поглед към мен, очите ѝ ме молеха да не споря. Тя винаги се опитваше да изглади нещата между нас, но баща ми беше непреклонен. За него Даниел беше всичко – гордостта му, наследникът му. Аз бях просто… Александра.

Вечерите у дома бяха като театър, в който аз играех ролята на статист. Баща ми разказваше на масата истории от детството на Даниел, как бил най-добрият в отбора по футбол, как спечелил олимпиадата по математика. Аз седях мълчаливо и си мечтаех поне веднъж да чуя: „Браво, Алекс!“. Но това никога не се случваше.

Една вечер, когато бях на дванайсет, се прибрах с грамота от училище – бях спечелила първо място в конкурс по рисуване. Сърцето ми туптеше от вълнение. Влязох вкъщи и извиках: „Татко! Виж какво спечелих!“ Той дори не погледна грамота. „Даниел има състезание по математика утре. Не го разсейвай.“

Майка ми ме прегърна силно след това. „Гордея се с теб, Алекс. Наистина.“ Но думите ѝ не можеха да запълнят празнотата, която баща ми оставяше в мен.

Годините минаваха, а пропастта между мен и баща ми ставаше все по-дълбока. Даниел беше отличникът, аз – „момичето с рисунките“. Веднъж чух как баща ми казва на съседа: „Даниел ще стане инженер като мен. Александра… тя е малко разсеяна.“

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от училище не разбираха защо избягвам семейните събирания или защо никога не говоря за баща си. Веднъж Мария ме попита: „Алекс, защо винаги изглеждаш тъжна?“ Не можех да ѝ обясня. Как да кажеш на някого, че най-голямата ти болка е липсата на любов от собствения ти баща?

Майка ми правеше всичко възможно да ме подкрепя. Водеше ме на изложби, купуваше ми боички и платна, записваше ме на уроци по рисуване. Понякога вечер сядахме двете на балкона и тя ми разказваше истории от младостта си – как и тя е била подценявана като дете. „Не позволявай на никого да ти казва кой си“, шепнеше тя.

Но думите ѝ не можеха да променят факта, че у дома винаги бях втората. Дори когато завърших училище с отличие и ме приеха в Художествената академия в София, баща ми само кимна: „Даниел ще учи в Техническия университет. Това е истинско образование.“

Веднъж избухнах пред майка ми: „Защо никога не съм достатъчна за него? Какво още трябва да направя?“ Тя ме прегърна и заплака заедно с мен.

С годините започнах да се страхувам от близостта с хората. Винаги очаквах да бъда пренебрегната, винаги мислех, че не заслужавам внимание или любов. Дори във връзките си бях несигурна – все чаках някой да ме остави в сянка.

Един ден, когато вече бях на двадесет и пет и работех като илюстратор в издателство, получих покана за изложба в Пловдив. Поканих цялото семейство. Даниел дойде с приятелката си, майка ми сияеше от гордост… а баща ми остана вкъщи – „имал работа“.

Стоях пред картините си и гледах как хората ги разглеждат с интерес. Един мъж се приближи до мен и каза: „Тези картини имат душа. Личи си, че са рисувани от човек с много чувства.“ Усмихнах се през сълзи.

Вечерта майка ми ме прегърна: „Виждаш ли колко хора те оценяват? Не позволявай на един човек да определя стойността ти.“

Но болката остана. Всяка година на рождения си ден си пожелавах едно – баща ми да ме прегърне и да каже: „Гордея се с теб.“ Това така и не се случи.

Днес съм на тридесет и две години и имам свое малко ателие в София. Майка ми вече е възрастна, Даниел живее в чужбина и рядко се чуваме. Баща ми остаря и често боледува. Понякога го посещавам – носим му лекарства с майка ми. Седи мълчаливо пред телевизора и рядко говори с мен.

Понякога си мисля: ако някога имам свое дете, ще мога ли да му дам всичко онова, което аз не получих? Ще успея ли да изляза от сянката на миналото?

Кажете ми – колко време е нужно, за да простиш на родителите си? И дали някога празнотата изчезва?