Сянката на татко: Историята на едно забравено дете

— Защо пак закъсняваш, татко? — гласът ми прозвуча по-тихо, отколкото исках. Стоях на прага на хола, а баща ми — Георги — дори не ме погледна. Сваляше палтото си и вече се усмихваше широко на брат ми Иван, който тичаше към него с разперени ръце.

— Ей, юнак! Как беше на тренировката? — попита го татко, сякаш аз не съществувах. Иван започна да разказва с ентусиазъм за футболната си победа, а аз се свих до стената, стискайки тетрадката си по литература. Бях спечелила първо място на училищния конкурс за есе, но никой не попита как е минал денят ми.

Майка ми Мария ме погледна с разбиране и тъга. Тя винаги усещаше кога съм наранена. Дойде при мен и ме прегърна.

— Гордея се с теб, Алекс — прошепна тя. — Ще разкажеш ли на мен за есето?

— Не е същото, мамо — отвърнах й тихо. — Искам татко да чуе.

Тя въздъхна и ме целуна по челото. — Знам, миличка. Знам.

Вечерята беше като всяка друга — масата пълна, но атмосферата празна за мен. Татко обсъждаше с Иван следващия му мач, а аз бутах картофите по чинията си. Опитах се да се включа:

— Днес госпожа Николова каза, че есето ми е най-доброто в класа.

Татко дори не вдигна поглед.

— Браво, Алекс — каза сухо и веднага се обърна към Иван: — А ти, синко, ще трябва да тренираш повече центрирания.

Стиснах зъби и се опитах да не заплача. Майка ми хвърли остър поглед към татко:

— Георги, Александра заслужава повече от едно „браво“. Тя има нужда от теб.

Той махна с ръка:

— Не преувеличавай, Мария. Момичетата са по-чувствителни, ще й мине.

Тогава разбрах: никога няма да бъда достатъчна за него. Не защото не се старая, а защото не съм Иван.

Годините минаваха, но нищо не се промени. Иван беше звездата — футболистът, гордостта на татко. Аз бях „другото дете“ — отличничката, която никой не забелязваше. Веднъж чух как татко казва на съседа:

— Иван е истински мъж! Ще стане нещо от него. Александра… тя е добра ученичка, ама това не е същото.

Сълзите ми се стичаха по бузите в тъмното. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми не разбираха защо избягвам семейните събирания или защо винаги се усмихвам насила на снимките.

Един ден майка ми ме намери да плача в стаята си.

— Алекс, не позволявай на баща ти да определя стойността ти — каза тя твърдо. — Ти си невероятна! Не му трябва син или дъщеря, а дете, което обича.

— Но защо не може да ме обича така, както обича Иван? — попитах през сълзи.

Майка ми замълча за миг.

— Понякога хората са слепи за това, което имат пред очите си. Това не е твоя вина.

Опитах се да й повярвам. Започнах да пиша дневник — единственото място, където можех да бъда себе си и да излея болката си. Всяка страница беше пропита с копнеж за бащина любов и признание.

Когато завърших гимназия с отличие, майка ми плака от радост. Татко дойде на церемонията само защото Иван имаше мач наблизо. След дипломирането всички се снимаха с родителите си; аз стоях сама до майка ми, а татко вече беше тръгнал към стадиона.

С годините Иван замина да учи в София и рядко се прибираше. Аз останах при майка ми в Пловдив и започнах работа като учителка по литература. Веднъж татко ме посети в училище — случайно, защото имаше работа наблизо. Видя как учениците ме поздравяват и как колегите ме уважават.

— Не знаех, че толкова те ценят тук — каза той изненадано.

— Защото никога не попита — отвърнах му тихо.

Погледна ме дълго и за първи път видях съжаление в очите му.

— Може би сгреших… — прошепна той.

Не казах нищо. Болката беше твърде дълбока, за да я излекува едно извинение.

Днес съм на 28 години и още усещам сянката на баща си над себе си. Обичам майка си безкрайно и съм благодарна за силата й. С Иван сме близки, но никога не говорим за това как татко раздели любовта си между нас.

Понякога се питам: Ако бях момче, щеше ли татко да ме обича повече? Или просто никога нямаше да бъда достатъчна? Колко деца още живеят в сянката на родителското пренебрежение? Може ли някога тази болка да изчезне напълно?