Сянката на завистта: Борбата за бъдещето на сина ми

– Не вярвам, че ще се справиш сама, Мария! – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в хола като нож. Беше първата ни среща след погребението на мъжа ми, Иван, а в очите ѝ вече гореше подозрението, че ще изгуби нещо ценно.

Стоях до прозореца, стискайки ръката на шестгодишния си син Петър. Той не разбираше защо баба му говори така. Аз обаче усещах как въздухът се сгъстява от напрежение. Сърцето ми биеше лудо – не от страх за себе си, а за него. Защото знаех, че от този момент нататък всичко ще бъде борба.

– Ще се справя, Стоянке. За Петър ще направя всичко – отвърнах тихо, но твърдо.

Тя ме изгледа с презрение и прошепна:

– Ще видим. Имотът на Иван не е само твой. Помни това.

Така започна всичко. След смъртта на Иван наследихме къщата в село Долно Камарци и апартамента в София. Мислех, че това ще ни даде сигурност. Но вместо това донесе само завист и алчност от страна на роднините му. Свекърва ми и деверът ми Георги започнаха да идват всеки ден – ту с претенции за дял от имота, ту с намеци, че не съм достойна да се грижа сама за Петър.

Една вечер Георги дойде пиян и започна да крещи:

– Ти си само една вдовица! Какво разбираш ти от имоти? Иван щеше да иска аз да се грижа за всичко!

Петър се разплака и се скри зад мен. Сълзите му ме изгаряха отвътре. Изгоних Георги с треперещ глас, но знаех, че няма да спре дотук.

Следващите седмици бяха кошмар. Стоянка разказваше на всички съседи, че съм „златотърсачка“ и че съм омагьосала сина ѝ заради парите. В магазина жените ме гледаха накриво, а някои дори спряха да поздравяват Петър. Веднъж го върнаха разплакан от детската градина – някой му бил казал, че майка му е крадла.

Вечерите прекарвахме сами вкъщи. Петър ме питаше:

– Мамо, защо баба не ни обича вече?

Не знаех какво да кажа. Прегръщах го силно и му обещавах, че всичко ще бъде наред. Но вътре в мен растеше страхът – страхът, че няма да мога да го защитя от злобата на хората.

Един ден получих писмо от адвокат – Георги и Стоянка искали да оспорят завещанието на Иван. Започнаха съдебни дела, които изцеждаха последните ми сили и спестявания. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Ами ако загубя всичко? Къде ще отидем с Петър?“

Майка ми се опитваше да ме подкрепя:

– Мари, не им позволявай да те пречупят! Ти си силна!

Но аз вече не вярвах в себе си. Всяка вечер плачех тайно в банята, за да не ме види Петър.

Единствената ми опора беше приятелката ми Даниела. Тя ми каза:

– Мария, трябва да се бориш! Не заради имота – заради Петър! Ако сега се предадеш, ще му покажеш, че злото винаги побеждава.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да се изправя срещу всичко – срещу клюките, срещу роднините, срещу страха си.

На следващото дело застанах пред съда с вдигната глава. Разказах за живота ни с Иван – как сме строили къщата тухла по тухла, как сме мечтали Петър да има дом и сигурност. Сълзите ми потекоха пред всички, но не се засрамих.

Съдията ме погледна строго:

– Госпожо Николова, защо смятате, че само вие трябва да се грижите за имота?

Погледнах към Петър, който седеше до майка ми в залата.

– Защото той е всичко, което ми остана от Иван. Защото само аз знам какво значи да се бориш всяка вечер със страха дали утре ще имаш покрив над главата си. Защото това е домът на сина ми!

След месеци битки съдът отсъди в наша полза – къщата и апартаментът останаха за мен и Петър. Но радостта беше горчива – отношенията със семейството на Иван бяха безвъзвратно разрушени.

Сега живеем по-тихо. Петър расте и започва да забравя лошите думи. Но аз никога няма да забравя какво е да бъдеш сама срещу всички – само заради едно парче земя и едно дете.

Понякога вечер седя до прозореца и се питам: Наистина ли парите и имотите струват повече от човешкото достойнство? И колко още майки като мен водят тази невидима битка всеки ден?