Сянката под нашия покрив: Тайните на свекърва ми

– Защо вратата пак е отключена? – прошепнах сама на себе си, докато влизах в апартамента ни в Люлин. Беше вторник следобед, а мъжът ми, Петър, беше на работа. Сърцето ми биеше учестено – не беше първият път, когато усещах нещо нередно. Още откакто Мария, свекърва ми, поиска копие от ключовете „за всеки случай“, нещо вътре в мен се сви. Но тогава не посмях да ѝ откажа – все пак тя е майка на Петър, а аз исках да съм добра снаха.

Влязох тихо и се заслушах. От кухнята се чуваше шум – някой местеше чинии. Приближих се на пръсти и надникнах през вратата. Там стоеше Мария, с гръб към мен, ровеше из чекмеджетата ни. Видях как изважда плика с документи, който държахме скрит зад подправките. Замръзнах. Не знаех дали да вляза с гръм и трясък или да наблюдавам още малко.

– Какво правиш тук? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Мария подскочи и обърна лице към мен. Очите ѝ се разшириха от изненада, но бързо си върна обичайното хладнокръвие.

– Ивана! Мислех, че си на работа. Дойдох да ти оставя малко домашна лютеница… – опита се да се усмихне.

– В чекмеджето с документите ли я оставяш? – не можех да скрия гнева си.

Тя млъкна за миг, после въздъхна тежко.

– Исках само да проверя дали всичко е наред. Знаеш ли колко е опасно в днешно време? Трябва да внимавате с парите и документите си.

– Това не ти дава право да ровиш из личните ни вещи! – почти извиках.

Тя остави плика на плота и ме погледна право в очите.

– Аз съм майка на Петър! Имам право да знам какво става в този дом!

Това беше моментът, в който нещо вътре в мен се пречупи. Винаги съм се опитвала да бъда търпелива, да не създавам конфликти. Но сега усещах как гневът ме залива като гореща вълна.

– Това е нашият дом, Мария! Не твой! – казах през зъби.

Тя ме изгледа с презрение и излезе от кухнята, без да каже повече нито дума. Чух как вратата се затваря силно след нея.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Не знаех какво да правя. Да кажа ли на Петър? Щеше ли той да застане на моя страна или щеше пак да защити майка си? Вече бях преживяла подобни ситуации – когато тя идваше без предупреждение, когато подреждаше дрехите ни или „случайно“ намираше писма и бележки, които не бяха за нейните очи.

Вечерта Петър се прибра уморен. Седнахме на масата и аз му разказах всичко. Той замълча дълго, после само каза:

– Знаеш колко е трудна майка ми… Не искам скандали.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази история? – попитах тихо.

Той въздъхна и избяга в банята. Останах сама с мислите си. Започнах да се съмнявам във всичко – дали някога ще имаме истински дом само за нас двамата? Дали някога ще мога да се чувствам сигурна между тези стени?

Следващите дни Мария не се появи. Но аз вече не можех да спя спокойно. Всяко потропване по вратата ме караше да подскачам. Започнах да заключвам всички шкафове и чекмеджета, а ключа от входната врата смених без да кажа на никого.

Една вечер тя дойде отново – този път с Петър. Беше донесла торта за рождения ми ден. Усмихваше се мило пред него, но когато останахме насаме в кухнята, прошепна:

– Мислиш ли, че можеш да ме изгониш от живота ви? Аз винаги ще бъда тук!

Погледнах я право в очите:

– Не и ако зависи от мен.

Тази нощ спах неспокойно. Петър усещаше напрежението, но не знаеше какво да направи. Започнахме да се караме все по-често – за дреболии, които всъщност бяха само върха на айсберга.

Един ден намерих бележка под вратата: „Семейството е над всичко.“ Почеркът беше нейният. Почувствах се като затворник в собствения си дом.

Започнах да говоря с приятелки – оказа се, че не съм единствената с такава свекърва. Една от тях ми каза:

– Ако не поставиш граници сега, никога няма да имаш спокойствие.

Събрах смелост и казах на Петър: или тя ще спре да идва без покана и ще уважава личното ни пространство, или аз си тръгвам. Той дълго мълча, но накрая каза:

– Ще говоря с нея.

Не знам какво ѝ каза, но Мария повече не прекрачи прага ни без покана. Отношенията ни останаха хладни, но поне имахме мир у дома.

Понякога се чудя: заслужаваше ли си тази битка? Или просто трябваше да приема, че в България семейството винаги ще бъде над личното пространство?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между уважението към родителите и правото на собствен живот?