Тайната дъщеря: Истината, която преобърна живота ми
— Не си ми истинска дъщеря…
Думите на майка ми пронизаха въздуха като нож. Беше късна есен, листата вече покриваха двора на нашата стара къща в село Копривец. Седях до леглото ѝ, държах ръката ѝ, а тя дишаше тежко, с онзи хриплив звук, който ме караше да се моля всяка нощ да не е последният ѝ дъх. В този миг тя ме погледна с очи, пълни със сълзи и вина, и изрече думите, които щяха да променят всичко.
— Какво… какво говориш, мамо? — гласът ми трепереше.
— Прости ми, Цвети… — прошепна тя. — Трябваше да ти кажа по-рано. Ти си моя дъщеря… но не така, както си мислиш.
Светът ми се срина. Винаги съм усещала, че нещо не е наред. Бях различна — по-тъмна кожа от брат ми Петър, по-остри черти. Селото шушукаше зад гърба ни, но майка винаги ме прегръщаше силно и казваше: „Ти си моята гордост.“
— Истинската ти майка беше моята най-добра приятелка — продължи тя с усилие. — Казваше се Мария. Беше сама, бедна… и болна. Когато почина, ти беше само на шест месеца. Обещах ѝ да те отгледам като свое дете. Никога не съм те лъгала за любовта си… но за истината — да.
Сълзите ми се стичаха по бузите. Спомних си всички онези моменти, когато се чувствах чужда в собственото си семейство — когато баба ми ме гледаше с подозрение, когато съседките шепнеха: „Тая не е от нашите.“
— Защо… защо не ми каза по-рано? — изхлипах.
— Страхувах се… че ще ме намразиш. Че ще си тръгнеш…
В този момент в стаята влезе брат ми Петър. Погледна ни объркано.
— Какво става тук?
— Петре… Цвети трябва да знае истината — каза майка ни с последни сили.
Петър се втренчи в мен, после в майка ни. Видях как лицето му пребледнява.
— Знаех си… — прошепна той. — Винаги съм усещал, че нещо криеш.
Тишината беше оглушителна. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник и тежкото дишане на майка ми.
След смъртта ѝ всичко се промени. Селото бързо разбра за тайната. Хората започнаха да ме гледат още по-странно. Някои ме съжаляваха, други ме отбягваха. Дори Петър се отдръпна от мен.
— Не мога да повярвам, че цял живот сме живели в лъжа — каза ми една вечер той. — Не знам как да те приема вече.
— Аз съм същата Цвети! — извиках през сълзи. — Аз съм твоята сестра!
— Не си ми сестра! — изкрещя той и излезе, тръшвайки вратата.
Останах сама в тъмната стая. Чувах как вятърът блъска прозорците, а отвън кучетата лаят. Чувствах се изоставена от всички.
Дните минаваха бавно. Опитвах се да намеря утеха в работата — копаех градината, грижих се за кокошките, плетях чорапи за зимата. Но вътре в мен бушуваше буря.
Една вечер седнах пред огледалото и започнах да разглеждам лицето си. Виждах чертите на жена, която никога не бях познавала — моята истинска майка Мария. Започнах да разпитвам старите жени в селото за нея.
— Мария беше добра жена — каза баба Станка. — Много страда, горката… Но ти си като нея — силна и упорита.
Тези думи ме накараха да се замисля дали кръвта определя кои сме или любовта, с която сме отгледани.
Един ден получих писмо от далечен роднина на Мария от Пловдив. Пишеше ми, че знае за мен и би искал да се срещнем. Седмици наред се колебаех дали да тръгна. Страхувах се от нови истини, от още болка.
Накрая събрах смелост и заминах за Пловдив. Там срещнах леля Катя — сестрата на Мария. Прегърна ме силно и заплака.
— Толкова години чаках този момент… Ти си част от нашето семейство!
За първи път от много време почувствах топлина и принадлежност. Леля Катя ми разказа за Мария — как е мечтала за по-добър живот за мен, как е обичала музиката и цветята.
Върнах се в селото с нова надежда. Реших да простя на майка си за лъжата — тя е направила най-доброто за мен. Опитах се да поговоря с Петър.
— Петре, моля те… Не искам да губя брат си.
Той ме погледна дълго, после въздъхна:
— Може би ще ми трябва време… Но ти винаги ще бъдеш част от живота ми.
Сега стоя пред прозореца на старата ни къща и гледам залеза над селото. Вече знам коя съм и откъде идвам. Но дали някога ще мога напълно да простя? И дали любовта е по-силна от кръвта?