Тайната добротворка от Тракия: Историята на Надежда и нейното семейство

– Мамо, пак ли няма да има закуска? – гласът на малкия Стефан трепереше от студ и глад. Стоях до прозореца на панелката ни в Тракия, Пловдив, и стисках празната си чаша кафе. Навън беше декемврийска утрин, а в мен бушуваше буря от вина и безсилие. Как да обясня на децата си, че парите не стигат дори за хляб?

– Ще измисля нещо, миличък – прошепнах, опитвайки се да скрия сълзите си. Мъжът ми, Георги, беше без работа вече трети месец. След като затвориха цеха, в който работеше, той се промени – стана мълчалив, избухлив и често се карахме за най-малкото. Майка ми настояваше да се върнем при нея в село край Карлово, но не можех да се откажа от живота в града. Вярвах, че ще намеря изход.

Точно тогава чух леко почукване по вратата. Отворих и видях бял плик, оставен на изтривалката. Вътре – 200 лева и бележка: „За вас и децата. Не губете надежда.“

Сърцето ми заби лудо. Огледах се по стълбището – нямаше никого. Кой би направил такова нещо? В този момент почувствах смесица от срам и благодарност. Не казах нищо на Георги – знаех, че гордостта му няма да го понесе.

С парите купих храна и малки подаръчета за Коледа. За първи път от месеци видях усмивки на лицата на Стефан и по-голямата ми дъщеря Мария. Но радостта беше кратка. Георги забеляза новите покупки.

– Откъде са тези неща? – попита подозрително.
– Намерих плик с пари пред вратата – признах с треперещ глас.
– Някой се подиграва с нас! – извика той и удари по масата. – Не искам милостиня!

Опитах се да го успокоя, но той излезе ядосан. Вечерта не се прибра. Прекарах нощта в страх и вина – дали не сгреших, като приех помощта?

На следващия ден получих нов плик – този път с бележка: „Не сте сами.“ Започнах да се оглеждам по улиците, да търся някакъв знак. Кой беше този таен добротворец? Може би някоя съседка? Или жената от магазина, която винаги ми се усмихваше?

Дните минаваха в напрежение. Георги се върна след два дни, миришещ на ракия. Не говореше с мен. Децата усещаха напрежението и започнаха да се затварят в себе си.

Една вечер Мария ме попита:
– Мамо, защо татко вече не ни обича?
– Обича ви, просто е объркан – казах, но думите ми прозвучаха кухо.

В училище Мария започна да носи дрехи от социалния магазин. Срамуваше се пред съучениците си. Стефан стана по-мълчалив. Аз работех почасово като чистачка в близкия блок, но парите стигаха само за сметките.

Веднъж майка ми дойде неочаквано.
– Наде, това не е живот! Ела при мен! Ще помагам с децата!
– Мамо, тук е домът ни… – отвърнах отчаяно.
– Дом ли? Или затвор?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се разкъсана между гордостта и нуждата от помощ.

Третият плик дойде точно преди Нова година. Този път вътре имаше детска рисунка – слънце и две ръце, които се държат. „Вярвайте в доброто“, пишеше отдолу.

Започнах да разпитвам съседите:
– Да сте виждали някой да оставя нещо пред нашата врата?
– Не сме, Наде – отвръщаха всички.

Една вечер чух шум по стълбите. Излязох тихо и видях възрастната баба Димитра от петия етаж да оставя нещо пред друга врата.
– Бабо Димитро! – извиках я тихо.
Тя се сепна.
– Миличка… Не казвай на никого! Просто… знам какво е да нямаш…

Разплаках се и я прегърнах силно.
– Благодаря ви! Не знаете колко много значи това за нас!
– Знам, Наде… И аз съм минала през гладни години…

От този ден започнахме да си помагаме взаимно. Аз ѝ носех храна от пазара, тя ми даваше дребни суми или дрехи за децата. Георги постепенно прие помощта ѝ – баба Димитра му напомняше за собствената му майка.

С времето Георги намери работа като пазач в склад. Започнахме малко по малко да стъпваме на краката си. Но най-важното беше, че семейството ни отново започна да говори един с друг.

Понякога си мисля: ако не беше тази тайна добротворка, дали щяхме да оцелеем като семейство? Колко често гордостта ни пречи да приемем помощ? А вие бихте ли подали ръка или бихте приели такава?