Тайната на майка ми: Къщата, която никога не беше моя

— Не можеш повече да останеш тук, Яна! — гласът на Мария проряза тишината като нож. Стоях на прага на хола, с ръце, стиснати до болка, докато дъщеря ми Ива се криеше зад гърба ми.

— Това е домът на Георги! — отвърнах с треперещ глас. — И на Ива. И на мен.

Мария се изсмя сухо, сякаш думите ми бяха най-голямата глупост, която е чувала. — Домът на Георги? Тази къща е моя! Аз я построих с баща му! Ти си просто гостенка тук, Яна. Гостенка, която вече не е добре дошла.

В този момент Георги влезе, с уморени очи и рамене, приведени от тежестта на деня. Погледна към мен, после към майка си. — Мамо, пак ли започваш? Остави Яна на мира.

— Не ме учи какво да правя в собствения си дом! — изкрещя тя. — Тази жена ще съсипе всичко! Виж я само — не може дори да си намери работа като хората! Живее на наш гръб!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках Ива да ме види слаба. Не исках Мария да ме види слаба.

След този скандал Георги излезе ядосан, а Мария се затвори в стаята си. Останах сама в кухнята, с Ива до мен. Прегърнах я силно.

— Мамо, ще ни изгони ли баба? — попита тя тихо.

— Не, мила. Няма да позволим това — прошепнах, макар че не бях сигурна дали вярвам в думите си.

Седмици наред атмосферата в къщата беше като буря преди гръм. Мария ме гледаше с презрение, Георги се опитваше да балансира между нас двете, а аз се чувствах все по-ненужна и чужда в собствения си дом. Започнах да ровя из старите документи — нещо ме глождеше. Винаги съм усещала, че има нещо скрито в тази къща, нещо недоизказано.

Една вечер, докато всички спяха, отворих шкафа със старите папки. Намерих нотариалния акт за къщата. Прочетох внимателно имената: собственик — Иван Петров. Бащата на Георги. Но след смъртта му… Къщата не беше прехвърлена на Мария. Имаше завещание! Сърцето ми заби лудо.

В завещанието пишеше: „Къщата оставям на сина си Георги Иванов Петров.“

Не можех да повярвам! Всички тези години Мария ни е държала в страх и несигурност, а къщата никога не е била нейна! Тя просто е крила истината от Георги.

На следващия ден събрах смелост и показах документа на Георги. Той пребледня.

— Това… това не може да е вярно! Мама винаги е казвала, че къщата е нейна!

— Виж подписа на баща ти — настоях аз. — Това е истината.

Георги се изправи срещу майка си за първи път от години.

— Мамо, защо си крила завещанието? Защо ни лъжеш толкова време?

Мария пребледня като платно. За миг видях в очите ѝ страх и вина.

— Аз… Аз просто исках всичко да остане под мой контрол… Баща ти не разбираше нищо от семейство! Аз се грижих за всичко! Аз заслужавам тази къща!

— Но това не ти дава право да ни манипулираш! — извика Георги.

В този момент почувствах как тежестта от плещите ми пада. За първи път от години се почувствах силна. Не защото спечелих битката за къщата, а защото истината най-после излезе наяве.

Мария се разплака. За първи път я видях уязвима.

— Извинявай, Яна… Просто се страхувах да не остана сама…

Погледнах я дълго. В този момент разбрах колко много болка носи тя в себе си. Болка от самота, от страх да изгуби всичко.

— Можеше просто да ни кажеш истината — казах тихо. — Можеше да бъдем семейство.

От този ден нататък всичко се промени. Мария започна бавно да приема присъствието ми, а Георги застана твърдо до мен. Къщата вече не беше просто сграда — беше символ на истината и прошката.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си колко лесно можеше всичко да се разпадне заради една тайна и един страх.

Дали някога ще можем напълно да простим лъжите? Или белезите ще останат завинаги между нас?