Тайната на сина ми и непознатата жена на гробището: История за прошката и истината

– Какво правиш тук? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха здраво дръжката на чадъра. Вятърът носеше ситен сняг, който се лепеше по лицето ми, но аз не усещах студа. Всичко, което виждах, беше непознатата жена, коленичила пред гроба на сина ми – Виктор. До нея стоеше малко момиченце с тъмни плитки, което стискаше плюшено мече.

Жената се обърна рязко. Очите ѝ бяха зачервени от плач, а устните ѝ трепереха. – Извинете… Не исках да ви притеснявам. Просто… – Тя замълча и прегърна детето по-силно.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Беше минала година от катастрофата, която отне Виктор от мен. Все още всяка сутрин се будех с надеждата, че ще чуя гласа му от кухнята, че ще видя усмивката му, когато се прибере от работа. Но вместо това, всеки месец идвах тук – на гробището в Орландовци – за да говоря с него в мислите си.

– Познавахте ли Виктор? – попитах тихо, опитвайки се да овладея гласа си.

Жената кимна. – Да… Познавах го. Много добре го познавах.

Момиченцето ме гледаше с големи кафяви очи. В тях имаше нещо познато, нещо, което ме прониза до костите. Сякаш гледах снимка на Виктор като дете.

– Аз съм Мария – представи се жената. – А това е Елица.

– Какво правите тук? – повторих въпроса си по-рязко, отколкото исках.

Мария въздъхна дълбоко и избърса сълзите си. – Дълго време се чудех дали да дойда. Но Елица настояваше… Искаше да види татко си.

В този миг земята под краката ми се разклати. – Татко си? Какво говорите?

Мария сведе глава. – Виктор е баща на Елица. Знам, че не сте знаели за нас… Той искаше да ви каже, но все не намираше подходящия момент. Бяхме заедно няколко години… Не беше лесно за никого.

Стоях като вцепенена. В главата ми се блъскаха хиляди мисли: лъжа ли е това? Как е възможно синът ми да има дете, за което никога не е споменал? Защо ми е криел такава истина?

– Лъжете! – извиках през сълзи. – Виктор никога не би скрил такова нещо от мен!

Мария не отвърна веднага. Само погледна Елица и я прегърна още по-силно.

– Не ви обвинявам, че не вярвате – каза тихо тя. – Но ако искате… Имам снимки, писма… Мога да ви покажа всичко.

Седнах тежко на пейката до гроба. Снегът скърцаше под обувките ми, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Защо? Защо никога не ми каза? – прошепнах към надгробната плоча.

Мария седна до мен и извади от чантата си малък албум със снимки. Разгърнах го с треперещи ръце. На всяка снимка Виктор държеше Елица на ръце, усмихваше се така, както само той умееше. Виждах го щастлив, виждах го баща… а аз никога не бях част от този негов свят.

– Той много ви обичаше – каза Мария. – Но се страхуваше да ви разочарова. Знаеше колко държите на семейството…

– А ти? Какво искаш от мен сега? Пари ли? Или просто искаш да ме нараниш още повече?

Мария поклати глава. – Не искам нищо. Просто исках Елица да знае откъде идва. Да знае коя е баба ѝ.

Погледнах момиченцето. То ме гледаше с онзи същия поглед на Виктор – малко тъжен, но пълен с надежда.

– Искаш ли да дойдеш при мен вкъщи? Да ти покажа снимки на татко ти като малък? – попитах я тихо.

Елица се усмихна плахо и кимна.

Вървяхме към изхода на гробището тримата – аз, Мария и Елица. В главата ми бушуваха спомени и въпроси: какво още не знам за собствения си син? Колко ли пъти съм го карала да мълчи заради собствените си страхове и очаквания?

Вкъщи показах на Елица албума със снимки на Виктор като дете. Тя слушаше внимателно историите ми за първия му учебен ден, за белите му в училище, за това как обичаше да рисува коли по стените в хола. Мария седеше мълчаливо до нас и от време на време бършеше сълзи от очите си.

Вечерта, когато останах сама, седнах пред прозореца и гледах как снегът покрива улицата като бял саван. Болката в гърдите ми беше остра, но вече не беше самотна болка. Имаше някой друг, който носеше част от Виктор в себе си.

На следващия ден Мария ми се обади:
– Благодаря ви за вчера. Елица цяла вечер говори за вас… Може ли пак да ви видим?

– Разбира се – отвърнах аз без колебание.

С времето започнахме да се виждаме все по-често. Елица ме наричаше „баба“, а аз ѝ разказвах истории за Виктор, които никой друг не знаеше. Постепенно болката от загубата започна да избледнява, заменена от нова връзка, нова надежда.

Но въпросът остана: Мога ли някога напълно да простя на Виктор, че ми е крил толкова голяма част от живота си? Или трябва да приема, че понякога децата ни имат свои тайни, които никога няма да разберем?

Понякога се питам: Ако знаех истината по-рано, щях ли да постъпя различно? Щях ли да бъда по-добра майка или просто щях да го изгубя по друг начин? Кажете ми вие: може ли една майка истински да прости такава тайна?