Тайната завещание на Димитър: Предателство или неразбирателство?

– „Не се тревожи, Мария. Децата винаги ще са до теб, няма да останеш без дом.“

Гласът на Димитър още звучи в ушите ми, макар вече да го няма. Седя сама в хола, между снимките по стените и тишината, която тежи като олово. Вчера беше погребението му – събраха се всички: нашите две деца, Иван и Елица, брат му Петър с жена си, дори съседите от долния етаж. Всички плачеха, всички казваха колко добър човек е бил Димитър. Само аз знаех, че нещо не е наред.

Още преди месец, когато болестта му се влоши, той ме хвана за ръка и ми каза онези думи. Повярвах му. Как да не повярвам? 25 години заедно – през трудности, през радости, през безпаричие и през онези вечери, когато се смеехме до сълзи на глупави шеги. Винаги сме били едно цяло.

Днес адвокатът дойде у дома. Донесе завещанието. Очаквах да чуя името си – поне апартамента да остане за мен. Но когато той започна да чете, сърцето ми спря:

– „На сина ми Иван оставям апартамента в София. На дъщеря ми Елица – вилата в Боровец. На съпругата ми Мария оставям спестяванията си в размер на 2 000 лева.“

Две хиляди лева. Това беше всичко за мен. Не можех да повярвам. Погледнах Иван и Елица – лицата им пребледняха. Адвокатът продължи:

– „Давам указания децата ми да се грижат за майка си и да не я оставят без дом.“

Сълзите ми потекоха сами. Какво означава това? Защо? Къде сбъркахме? Не бях ли аз тази, която стоеше до него, когато нямаше работа? Не бях ли аз тази, която му държеше ръката, когато го оперираха? Не бях ли аз тази, която готвеше любимата му мусака всяка неделя?

След като адвокатът си тръгна, Иван се приближи до мен:

– Мамо… не знам какво да кажа. Не съм искал това.

– И аз не знам, Иване. Баща ти… той ми обеща…

Елица стоеше в ъгъла и мълчеше. После избухна:

– Защо го е направил? Мамо, ти заслужаваш всичко!

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всяка наша година заедно. Спомних си първата ни среща на пазара в Пловдив – как ме покани на кафе и как се смяхме на продавачката на домати. Спомних си как строихме този дом тухла по тухла, как боядисвахме стените с голи ръце.

На сутринта Иван дойде с кафето:

– Мамо, ще останеш тук с нас. Това е твоят дом.

– А ако някой ден ти потрябва апартаментът? Ако се ожениш? Ако жена ти не ме иска тук?

Той замълча. Знаех отговора.

След седмица Петър – братът на Димитър – ме потърси:

– Мария, знаеш ли защо го е направил? Димитър ми каза преди време, че се страхува да не останеш сама…

– Но точно това направи! Остави ме сама сред чужди стени!

Петър въздъхна:

– Може би е вярвал, че така ще ви държи заедно…

– Или може би не ми е вярвал достатъчно…

Дните минаваха в мълчание. Децата се опитваха да ме успокоят, но усещах как между нас се появява невидима стена. Всяка сутрин закусвахме заедно, но разговорите бяха кратки и напрегнати.

Една вечер Елица дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, страх ме е. Ако някой ден се скараме с Иван… ако нещо стане… ти ще останеш сама.

Прегърнах я силно:

– Не ти си виновна, дете мое. Татко ви е мислел по свой начин…

Но вътре в мен гореше гняв. Защо жените винаги трябва да разчитат на милостта на децата си? Защо след цял живот труд и любов една подписана хартия може да те превърне в гостенка в собствения ти дом?

Съседката Маргарита ме спря на стълбите:

– Мария, чух какво е станало… Ако имаш нужда от помощ или място за живеене – знаеш къде съм.

Поблагодарих ѝ, но гордостта ми не позволи да приема.

Сега седя сама в хола и гледам снимката на Димитър над камината. Питам се: обичал ли ме е по-малко, отколкото аз него? Или просто не е разбирал какво означава сигурност за една жена?

Може ли една грешка в завещанието да изтрие цял живот споделени мечти? Или трябва да простя и да намеря сили да продължа напред?

Какво бихте направили на мое място?