Тайният брак на сина ми: Когато любовта разделя семейството

– Не мога да повярвам, Калине! – гласът ми трепереше, докато държах телефона в ръка. – Как можа да ни го причиниш? Как можа да се ожениш, без дори да ни кажеш?

От другата страна на линията синът ми мълчеше. Знаех, че е далеч – някъде в Германия, където отиде да учи и после остана да работи. Но никога не съм мислила, че разстоянието между нас ще стане толкова огромно, че ще се превърне в пропаст.

– Мамо, моля те… – гласът му беше тих, почти виновен. – Не исках да ви нараня. Просто… така стана.

Седнах тежко на стола в кухнята. Слънцето се прокрадваше през пердето, но светлината беше студена. Погледнах към снимката на стената – Калин като малък, с усмивка до уши, а до него аз и Петър – моят втори съпруг, човекът, който го отгледа като свой син.

– Петре! – извиках през сълзи. – Калин се е оженил! В Германия! Без нас!

Петър влезе бавно, лицето му беше пребледняло. Той винаги беше по-тихият от двама ни, но обичаше Калин като собствено дете. Прегърна ме неловко.

– Ще ни мине… – прошепна. – Може би така е по-добре. Може би не сме били достатъчно добри родители.

– Недей! – избухнах. – Всичко сме дали за него! Всичко!

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени – първият учебен ден на Калин, първата му любов, как го водехме на море в Созопол. А после – денят, когато доведе у дома момичето си – Яна.

Яна беше различна. Не беше от нашия град, а от София. Говореше бързо, носеше дрехи, които ми се струваха прекалено модерни, и сякаш винаги гледаше през нас. Петър се опита да я опознае, но тя не проявяваше интерес. Аз също се опитах – питах я за родителите ѝ, за мечтите ѝ, но тя само се усмихваше загадъчно.

– Мамо, Яна е добра – убеждаваше ме Калин. – Просто е малко по-затворена.

Но усещах хлад между нас. Сякаш тя не искаше да бъде част от нашето семейство.

Когато Калин замина за Германия, връзката ни стана по-рядка. Понякога звънеше само за празниците. А после започна да споменава Яна все по-рядко.

– Как сте с Яна? – питах го веднъж.

– Добре сме… – отговори уклончиво.

Минаха месеци. Един ден получих снимка по Вайбър – Калин и Яна пред някаква сграда с надпис „Standesamt“. Усмихнати. На ръцете им халки.

Почувствах се предадена. Не само защото не бяхме поканени на сватбата им, а защото не знаех нищо за живота на собствения си син.

– Защо не ни каза? – попитах го през сълзи по телефона.

– Мамо… Не исках да ви натоварвам. Знам, че не харесвате Яна. Не исках да има скандали или обиди на сватбата ни.

– Но ние сме ти родители! Как можа да ни изключиш от най-важния ден в живота си?

– Просто… така беше по-лесно.

Тези думи ме пронизаха като нож. По-лесно? Да изключиш майка си и баща си от живота си?

Петър седеше до мен и мълчеше. Знам, че страдаше не по-малко от мен. Той беше човекът, който научи Калин да кара колело, който го заведе на първия му риболов. А сега беше излишен.

Дните минаваха тежко. Съседките започнаха да питат:

– Какво става с Калин? Кога ще има сватба?

Не знаех какво да кажа. Срам ме беше да призная истината.

Една вечер Петър ме хвана за ръката:

– Мария, трябва да приемем избора му. Децата не са наши завинаги.

– Но защо така? Защо с тайни? Защо с болка?

Писах на Калин дълго писмо. Разказах му за самотата си, за това как всяка вечер гледам снимките му и се чудя къде сбъркахме. Помолих го поне веднъж да дойде с Яна у дома, да поговорим като семейство.

Минаха седмици без отговор.

Един ден телефонът звънна. Беше Яна.

– Госпожо Мария… Знам, че сте обидена. Но Калин много страда. Той просто не искаше да ви нарани повече.

– А ти? Ти не искаше ли да имаш семейство? Да бъдем близки?

Тя замълча дълго.

– Аз никога не съм имала семейство като вашето. Може би затова не знам как…

Затворих телефона със смесени чувства – болка и надежда.

Мина още време. Един ден Калин се появи на вратата с Яна до себе си. Беше пролет, дърветата цъфтяха, а аз стоях на прага със сълзи в очите.

– Мамо… Татко… Съжалявам.

Прегърнах го силно. Яна стоеше неловко до него, но този път аз я прегърнах първа.

Вечерта седнахме всички заедно на масата. Говорихме дълго – за миналото, за страховете си, за грешките си.

Сега често се питам: Дали можехме да избегнем тази болка? Дали понякога любовта към децата ни не ги задушава? Кога трябва да ги пуснем сами да избират пътя си?