Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.
– Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.
Гласът на Стефан беше студен, почти безчувствен. Думите му се забиха в мен като нож. Стоях в тъмната кухня, с телефон в ръка, а навън дъждът удряше по прозореца. Беше късно, но не можех да заспя – не и след този разговор.
Преди десет години майка му почина. Останахме двамата – аз и Стефан. Тогава обещах на себе си, че ще направя всичко възможно да му осигуря по-добър живот. Работех на две места – през деня в автосервиза на бай Иван, а вечер карах такси из София. Връщах се уморен, но винаги намирах сили да го попитам как е минал денят му, да го изслушам, да му помогна с уроците. Понякога се карахме – заради оценки, заради компанията му, заради това, че не се прибираше навреме. Но винаги се разбирахме накрая.
С годините обаче нещата се промениха. Стефан порасна, стана амбициозен и реши да замине за чужбина. Не го спрях – кой съм аз да му режа крилете? Продадох старата ни лада, взех заем от банката и му дадох всичко, което имах, за да започне нов живот в Германия. „Ще се върна, татко“, каза ми тогава. „Само да стъпя на краката си.“
Минаха години. В началото се чувахме често – разказваше ми за университета, за новите си приятели, за работата в ресторанта. После разговорите станаха по-редки. Все по-често усещах, че ме търси само когато има нужда от пари – за квартирата, за колата, за някакъв курс. Не отказвах. Дори когато трябваше да заложа златния пръстен на майка му.
Преди две години почина баба му – майка ми. Остави ни малък апартамент в центъра на София. Стефан настоя да го продадем и да си разделим парите. „Трябват ми за бизнес“, каза ми по телефона. „Ще върна всичко.“ Сърцето ми се късаше – това беше домът на детството ми! Но отстъпих.
След като получи своя дял, Стефан изчезна. Пишех му съобщения – не отговаряше. Звънях му – не вдигаше. Празниците минаваха един след друг – Коледа, Великден, рождения ми ден… Само тишина.
Днес реших пак да му се обадя. Имах нужда от помощ – кракът ми пак се беше възпалил и едва ходех до магазина. Но вместо грижовния син, чух този чужд глас:
– Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.
– Стефане… – прошепнах аз. – Само исках да чуя гласа ти…
– Имам работа! Не мога всеки път да тичам заради теб! – отсече той и затвори.
Седнах на стола и дълго гледах в празното пространство. Спомних си как го носех на ръце до болницата, когато беше малък и имаше висока температура. Как му купувах сладолед от будката до училище. Как го учех да кара колело в парка „Заимов“.
Къде сбърках? Дали прекалено много съм давал? Дали не съм го научил на благодарност? Или просто такава е съдбата на родителя – да обича безусловно и да прощава всичко?
На следващия ден дойде съседката Мария – донесе ми топла баница и малко домашно сладко.
– Георги, как си? Изглеждаш уморен…
– Добре съм, Марийче… Просто малко самотен.
Тя седна до мен и ме погледна с разбиране.
– Децата са такива… Понякога забравят откъде са тръгнали. Но вярвай ми – ще се сети за теб.
– Не знам… Може би вече е късно.
– Никога не е късно за прошка.
Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Чудех се дали някога ще чуя пак гласа на сина си не заради пари или услуга, а просто защото му липсвам.
Може би някой ден ще разбере какво е да си самотен баща в големия град. Може би ще осъзнае колко струва една прегръдка повече от всички пари на света.
А вие как мислите? Кога любовта към детето преминава границата и се превръща в болка? И заслужава ли си човек да прощава всичко само защото е родител?