Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.

– Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.

Тези думи още кънтят в главата ми, макар че телефонът отдавна е затворен. Стоя в малката кухня на панелката в Люлин, стиснал слушалката така, сякаш мога да изтръгна от нея някаква топлина. Навън вали ситен дъжд, а аз се чудя кога точно загубих сина си.

Когато Марин беше малък, всичко изглеждаше толкова просто. Водех го на риболов край Искъра, учех го как да сменя гума на старата Лада, а вечер му четях приказки за Хитър Петър. След като майка му почина от рак, останахме двамата – аз и той срещу света. Обещах си, че ще направя всичко възможно да не му липсва нищо. Работех по две смени в завода, после като охрана в един склад, само и само да има нови маратонки и компютър като другите деца.

С времето Марин започна да се променя. Първо беше тийнейджърският бунт – затръшнати врати, мълчание на масата, погледи, които ме пронизваха като нож. После дойдоха университетът и новите приятели – все хора с коли и апартаменти в центъра. Аз бях просто бащата от Люлин, който не разбира нищо от живота в София.

– Тате, не можеш ли да ми дадеш малко пари? – попита ме една вечер, когато беше на 22. – Всички имат айфони, само аз съм с този боклук.

Стиснах зъби и изтеглих заем. После още един – за шофьорски курс, за първата му кола, за квартирата му до университета. Не казах нищо, когато разбрах, че е продал колата и парите са изчезнали някъде по барове и дискотеки.

Когато баща ми почина и остави малка къща в Пловдив и няколко ниви край селото, Марин настоя да ги продадем веднага.

– За какво са ти тия ниви? Ще ги дадем на някой брокер, ще вземем парите и ще си живеем живота!

Опитах се да му обясня, че това е спомен от дядо му, че земята не се продава така лесно. Но той вече беше решил. След месеци спорове и обиди се предадох. Парите отидоха по сметката му – уж за бизнес, уж за бъдещето му.

Оттогава Марин почти не се обаждаше. Понякога пращаше по някой смс за Коледа или имен ден. Аз звънях всяка неделя – питах го как е, има ли нужда от нещо. Отговорите ставаха все по-кратки: „Добре съм“, „Нямам време“, „Ще ти звънна после“.

Преди месец получих инфаркт. Лежах в болницата на Окръжна болница, сам сред непознати хора. Сестрата ме попита има ли кой да ме прибере след изписването. Казах й, че имам син в София. Звъннах му веднъж, втори път… На третия път ми каза:

– Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.

Сълзите ми потекоха сами – не от болка, а от безсилие. Как стана така? Къде сбърках? Дадох му всичко – време, пари, обич… А той избра да ме зачеркне от живота си.

След изписването се прибрах сам с такси. Вратата на апартамента скърца по същия начин като преди 30 години. В хола още стои снимката ни от морето в Несебър – Марин е на шест, държи ме за ръка и се смее с онзи чист детски смях.

Вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Понякога си представям как Марин ще се върне – ще отвори вратата и ще каже: „Извинявай, тате.“ Но знам, че това няма да стане.

Съседката леля Сийка ме кани понякога на кафе.

– Не се коси толкова за момчето – казва тя. – Младите са такива сега. Всичко им е наготово, не знаят какво е лишение.

– Може би аз съм виновен – отвръщам й тихо. – Може би трябваше да го науча да цени повече хората, а не парите.

Тя поклаща глава и ми носи още една бисквита.

Преди няколко дни получих писмо от банката – пенсията ми не стига за покриване на заемите. Ще трябва да продам апартамента и да се преместя при сестра ми в Перник. Срам ме е да кажа на Марин – сигурно пак ще каже, че няма време.

Понякога си мисля дали ако бях по-строг или по-настоятелен, нещата щяха да са различни. Или може би такава е съдбата на нашето поколение – да даваме всичко за децата си и накрая да останем сами.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото. В главата ми кънти гласът на Марин: „Татко, престани да ми звъниш.“

Кажете ми, хора… Кога любовта към децата ни се превръща в тяхно право да ни забравят? И струва ли си всичко това?