Татко, време е да си тръгнеш: Историята на един дом и разбитото сърце

– Татко, не можем повече така! – гласът на Елица трепери, но очите ѝ са решителни. – Просто няма място. Децата растат, а ти… ти имаш нужда от грижи, които аз не мога да ти дам.

Стоя на прага на къщата, която построих с ръцете си преди четиридесет години. Тук се ожених за Мария, тук се роди Елица, тук погребах жена си. Всеки ъгъл пази спомен. А сега дъщеря ми ме гледа като чужд човек и настоява да си тръгна.

– Ели, това е моят дом. – Гласът ми е пресипнал. – Тук съм живял целия си живот. Не мога просто да си тръгна.

Тя въздъхва тежко и се обръща към мъжа си, Петър, който стои до нея с кръстосани ръце и навъсено чело.

– Татко, разбери ме! – настоява тя. – Вече не мога да се справям сама. Работя по цял ден, децата имат нужда от стая, а ти… ти имаш нужда от лекар, от някой, който да е с теб постоянно.

Поглеждам към внуците си – малката Мария и Калоян. Те се крият зад вратата на стаята си и ме гледат с любопитство и страх. Знам, че им преча. Знам, че всяка нощ чуват как кашлям и се въртя в леглото. Но как да оставя всичко това?

Вечерта лежа сам в стаята си и слушам как Елица шепне на Петър:

– Не мога повече така… Той е болен, забравя се, понякога не знае къде е. Ами ако падне? Ако направи пожар? Не мога да рискувам.

– Трябва да го заведем в дома в края на града – казва Петър. – Там ще му е по-добре. Ще има кой да го гледа.

Сълзите ми се стичат по бузите. Не съм мислил, че ще доживея деня, в който собственото ми дете ще ме изгони от дома ми.

На следващата сутрин Елица ми поднася кафе и сяда срещу мен.

– Татко, моля те… Помисли за себе си. В дома ще имаш компания, ще се грижaт за теб. Тук всички сме на ръба.

– А ти помисли за мен! – избухвам аз. – Как да оставя всичко? Как да забравя Мария? Как да забравя живота си?

Тя мълчи дълго. После казва тихо:

– Мамо я няма вече. Аз съм тук, но не мога да бъда всичко за всички.

Дните минават в напрежение. Елица все по-рядко говори с мен. Петър ме гледа като натрапник. Децата ме избягват. Самотата ме души.

Една вечер чувам как Елица плаче в кухнята.

– Не искам да го давам там… Но не мога повече! – шепне тя на майка си по телефона.

– Знам, дете мое – чува се гласът на свекърва ѝ. – Но понякога трябва да мислиш и за себе си.

На следващия ден идва социалната работничка – госпожа Иванова. Усмихва се мило, но очите ѝ са уморени.

– Господин Георгиев, ще ви хареса в дома. Имат хубава градина, телевизор, шах…

– А имате ли спомени там? – питам я аз горчиво.

Тя замълчава.

В деня на преместването стоя пред къщата с куфар в ръка. Елица ме прегръща силно.

– Прости ми, тате… Моля те…

Не мога да говоря. Само кимвам и тръгвам към колата на социалната работничка.

В дома мирише на лекарства и старост. Стаята ми е малка, с легло до прозореца и шкафче за дрехи. Съседът ми по стая – бай Стефан – мълчи и гледа в една точка.

Първите дни не говоря с никого. Стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над града. Спомням си как Мария садеше рози пред къщата ни. Как Елица тичаше по двора с кучето ни Рекс.

Една вечер получавам писмо от Елица:

„Тате, прости ми! Знам, че ти е тежко. Но аз също страдам. Надявам се един ден да разбереш защо го направих. Обичам те!“

Чета писмото отново и отново. Сълзите ми капят върху хартията.

Минават седмици. Свиквам с рутината на дома – закуска в осем, разходка в двора, телевизия следобед. Понякога идват доброволци от училището наблизо и ни четат книги или пеят песни.

Но никой не идва при мен. Елица не намира време да ме посети. Внуците ми растат без мен.

Една вечер бай Стефан прошепва:

– Всички сме тук по една причина… Никой вече не ни иска у дома.

Замислям се: Кога станах излишен? Кога домът ми стана чужд?

Понякога се питам: Дали някой ден децата ни ще разберат какво губят, когато ни изпращат далеч? Или просто така е устроен животът?