Тази година няма да празнувам рождения си ден – нямам пари: Но приятелите ми решиха друго

– Не, тази година няма да празнувам. Стига толкова! – изкрещях на майка ми по телефона, докато гледах празния си портфейл. Беше началото на юни, а аз вече нямах пари дори за хляб, камо ли за торта и гости. Дъщеря ми Яна ме гледаше с големите си кафяви очи, а в тях се четеше онова детско неразбиране – защо мама е тъжна преди рождения си ден?

Винаги съм била от хората, които се стараят да не натоварват другите с проблемите си. След като останах без работа миналата есен – фирмата, в която работех като счетоводителка, фалира – започнах да броя стотинките. Мъжът ми Даниел караше такси, но и неговите курсове намаляха. Сметките се трупаха, а аз се чувствах все по-безполезна и виновна. Всяка година събирахме приятелите у нас – Мария и Петър с техните близнаци, Иво и Силвия с малкия им син, даже леля Гинка от втория етаж идваше с домашната си баница. Тази година обаче… просто не можех.

– Мамо, ще имаме ли торта? – попита Яна тихо.
– Не знам, мило. Може би ще направим една от бисквити…

Вечерта разказах на Даниел за решението си.
– Не искам да се излагаме. Нямам сили да гледам как всички носят подаръци, а аз не мога дори кафе да им предложа.
– Хората ще разберат – опита се да ме успокои той. – Това са ни приятели от години.
– Точно затова! Не искам да ме съжаляват.

Следващите дни телефонът ми не спираше да звъни. Мария настояваше да се видим, Иво ми прати съобщение: „Не се крий! Знаем къде живееш.“ Опитвах се да ги избегна, но те не се отказваха. На третия ден Мария просто се появи пред вратата с торба в ръка.

– Ще влезеш ли или ще стоиш като наказана?
– Не искам да ви натоварвам…
– Глупости! – прекъсна ме тя. – Всички минаваме през трудни моменти. Помниш ли миналата година, когато Петър остана без работа? Ти първа донесе супа и му намери контакти.

Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Толкова време се опитвах да бъда силна, че бях забравила какво е да позволиш на някой друг да ти помогне.

В събота сутринта Яна ме събуди:
– Мамо! Ставай! Има изненада!

В хола беше пълно с балони и цветя. На масата имаше домашна торта с надпис „Честит рожден ден, Мира!“. Мария, Петър, Иво, Силвия и децата им бяха там. Даниел стоеше до прозореца и се усмихваше.

– Какво сте направили? – прошепнах.
– Решихме тази година ние да сме домакините – каза Иво. – Все пак ти винаги си била душата на компанията.
– Но… аз…
– Никакви „но“! – прекъсна ме Силвия. – Всеки донесе по нещо. Леля Гинка прати баница и компот.

Децата тичаха из стаята, а възрастните си разказваха истории от миналото. За първи път от месеци се почувствах жива. Смяхме се, плакахме, спомняхме си как сме започнали заедно живота си в този квартал – как сме боядисвали стените на входа, как сме си помагали при ремонти и болести.

По едно време Мария седна до мен:
– Мира, знаеш ли защо всички сме тук? Не заради тортата или подаръците. А защото си ни приятелка. Защото ти ни научи какво значи подкрепа.

Петър добави:
– Ако един ден аз остана без нищо, знам, че ще дойдеш с последната си филия хляб. Това е истинското семейство.

Сълзите потекоха по лицето ми. Толкова време се бях срамувала от бедността си, че бях забравила колко много значат хората около мен.

Вечерта, когато всички си тръгнаха, Яна ме прегърна:
– Мамо, това беше най-хубавият рожден ден!

Седнах до прозореца и гледах светлините на града. Помислих си колко често гордостта ни пречи да приемем помощта на другите. Колко често се затваряме в себе си от страх да не бъдем съдени или съжалявани.

Може би най-големият подарък тази година беше напомнянето, че не съм сама. Че приятелството е по-силно от бедността и срама.

А вие? Кога за последно позволихте на някого да ви помогне? Или още вярвате, че трябва сами да носите всичко на гърба си?