Техният апартамент, нашите мечти: Когато родителите избират на кого да помогнат
– Пак ли ще започваш с това? – гласът на Петър отеква в малката кухня, където мирише на вчерашна леща и отчаяние.
Стискам чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупя. „Не започвам аз, Петре. Просто питам – докога ще живеем под наем в тази дупка, докато родителите ти си пазят апартамента за сестра ти, която дори не е в България?“
Той въздъхва тежко и се обръща към прозореца. Навън дъждът барабани по ламаринената козирка. „Майка ми каза, че не е справедливо да дадат всичко на мен. Иска да е равно.“
„Равно? А ние какво сме – втора ръка хора? Ти работиш по 12 часа, аз се скъсвам в офиса, а всяка вечер броим стотинките за хляб. Сестра ти живее в Германия и не се е прибирала от три години! На нея ще пазят апартамента?“
Петър мълчи. Знам, че го боли. Но мен ме боли повече. Всяка вечер се прибирам в този двустаен апартамент под наем, където стените са тънки като хартия и чуваш как съседите се карат за телевизора. Всяка сутрин минавам покрай новите блокове в квартала и гледам как други семейства се нанасят с кашони и мечти. А ние – все още тук, все още чужди в собствения си град.
Майка му – леля Мария – винаги е била строга жена. „Трябва да се борите сами“, казва тя. „Ние сме си изкарали всичко с труд.“ Но забравя, че тогава апартаментите струваха колкото една Лада. Сега цените са като за Лондон, а заплатите – като за Видин.
Понякога си мисля, че ако бяхме получили малко помощ, щяхме да сме други хора. Щяхме да имаме дете, може би две. Щях да украся хола с цветя, а не да броя мухите по тапетите на хазяйката. Но вместо това всяка вечер спорим – аз настоявам да поискаме помощ, той се срамува.
– Не мога да ги притискам повече – прошепва Петър една вечер, когато се прибирам от работа със сълзи в очите.
– А мен кой ще ме защити? – питам аз. – Кой ще помисли за нашето семейство?
Той ме прегръща неловко. „Обичам те“, казва тихо. Но любовта не плаща наема.
Седмица по-късно сме на гости у родителите му в „Дружба“. Апартаментът им е просторен, светъл, с нови мебели и огромен балкон. Сестра му – Даниела – звъни по вайбър от Мюнхен и разказва как ще ходи на екскурзия до Париж. Леля Мария й обещава: „Като се върнеш, апартаментът ще те чака.“
Поглеждам Петър. Очите му са празни.
На връщане мълчим в трамвая. В главата ми кънти само едно: „Защо нашите мечти не са важни?“
Вечерта избухвам:
– Не мога повече така! Или говориш с тях, или…
– Или какво? Ще ме напуснеш ли? – гласът му трепери.
– Не знам… Просто не мога да живея вечно като гостенка в чужд дом!
Той удря по масата:
– Защо все аз трябва да избирам между теб и тях? Защо не разбираш колко ми е трудно?
– Защото никой не мисли за нас! – извиквам през сълзи.
На следващия ден Петър отива при майка си. Връща се късно вечерта, пребледнял.
– Казах й всичко… Плакахме и двамата. Но тя не отстъпва. Казва, че ако даде апартамента на нас, Даниела ще й се разсърди завинаги.
В този момент усещам как нещо умира между нас. Не любовта – тя още е там, но надеждата. Започваме да живеем като съквартиранти – всеки със своето мълчание и болка.
Минават месеци. Наемът пак се вдига. Аз започвам да работя допълнително като преводачка вечер, Петър взима смени през уикендите. Събираме пари за капаро за малък апартамент в „Обеля“, но все не стигат.
Една вечер получавам съобщение от Даниела: „Мамо каза, че искате апартамента… Не е честно! Аз съм сама в чужбина!“
Чета го десет пъти. После го показвам на Петър.
– Виждаш ли? За тях винаги ще сме втори.
Той ме гледа уморено:
– Може би трябва да спрем да чакаме помощ отвън… Може би трябва просто да приемем съдбата си.
Но аз не мога. Не искам детето ми някой ден да пита: „Мамо, защо нямаме свой дом?“
Седя на стария фотьойл и гледам през прозореца към светлините на София. Мечтая за малък апартамент с бели стени и топлина. Мечтая за място, което е само наше.
Питам се: Колко семейства като нас живеят между чуждите очаквания и собствените си мечти? Колко още ще чакаме някой друг да ни даде шанс?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате любовта си заради един апартамент?