Тестаментът, който разби живота ми: Историята на една българска съпруга

— Какво правиш, Мария? — гласът на съпруга ми Георги прозвуча от коридора, докато аз стоях в хола, стиснала в ръце една пожълтяла папка. Не можех да отговоря. Вътрешно треперех, а устните ми бяха пресъхнали. Бях отворила папката само за да намеря телефона на водопроводчика — банята пак течеше, а Георги все отлагаше ремонта. Вместо това, между гаранциите за пералнята и старите полици за застраховка, открих дебел лист с печат на нотариус.

Погледът ми се спря върху заглавието: „Завещание“. В първия абзац — името на Георги. Във втория — разпределение на имуществото. И после… едно изречение, което ме прониза като нож: „Завещавам четиридесет процента от паричните средства и правото на ползване на апартамента на…“ — непознато женско име. Елена Димитрова. Никога не бях чувала за нея.

Седнах тежко на дивана. Светът около мен се завъртя. Георги влезе в стаята и ме погледна учудено.

— Добре ли си? — попита той.

— Коя е Елена Димитрова? — прошепнах, едва сдържайки сълзите си.

Георги пребледня. За миг сякаш остаря с десет години. Погледна ме, после завъртя глава към прозореца.

— Това… не трябваше да го намираш така — каза тихо.

— Какво значи това? Коя е тя? Защо й оставяш почти половината от всичко?

Той седна срещу мен и започна да си играе нервно с пръстите.

— Мария… това е дълга история. Моля те, нека ти обясня.

— Обясни! — извиках аз. — Имаме двайсет години брак! Две деца! А ти криеш завещание с името на друга жена!

Георги въздъхна тежко. Очите му се напълниха със сълзи.

— Елена е… моя дъщеря. От предишна връзка. Преди теб. Никога не съм ти казвал, защото… защото се страхувах да не те загубя.

Почувствах се като ударена. Дъщеря? Никога не беше споменавал за дете! Винаги съм вярвала, че сме споделяли всичко — радости, болки, страхове. А сега се оказва, че цялата ни история е била изградена върху лъжа.

— Колко е голяма? — попитах с треперещ глас.

— На двадесет и пет — отвърна той. — Родена е малко преди да се запознаем. Майка й замина за чужбина и я остави при баба й в Пловдив. Аз… изпращах пари, но никога не съм бил истински баща за нея.

В този момент в мен се надигна гняв. Как можа да ми причини това? Как можа да крие толкова важно нещо от мен?

— И затова й оставяш всичко? А ние? А децата ни?

— Не всичко — опита се да ме успокои Георги. — Само част. Тя няма нищо друго. Нашите деца ще получат останалото.

— Нашите деца ще получат останалото? А аз? Аз какво получавам? Лъжи и тайни?

Той се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Не ме докосвай! — извиках през сълзи.

В следващите дни домът ни беше като минно поле. Мълчахме си, избягвахме се по коридорите, а вечерите минаваха в тягостно мълчание пред телевизора. Децата усещаха напрежението, но не питаха нищо.

Една сутрин реших да потърся Елена. Намерих я във Facebook — млада жена с тъжни очи и усмивка, която сякаш криеше цялата болка на света. Събрах смелост и й писах: „Здравей, Елена. Аз съм Мария — жената на Георги.“

Отговори ми след два дни: „Здравейте, Мария. Знам коя сте. Съжалявам за всичко.“

Срещнахме се в малко кафене до гарата. Елена беше тиха, скромна и много по-уплашена от мен.

— Не съм искала нищо от него — каза тя тихо. — Просто исках да знам кой е баща ми.

Погледнах я и видях в очите й същата болка, която усещах и аз. Две жени, свързани от един мъж и една голяма лъжа.

Когато се прибрах вкъщи, Георги ме чакаше в кухнята.

— Говорих с Елена — казах му аз.

Той кимна мълчаливо.

— Знаеш ли кое боли най-много? Не това, че имаш дъщеря. А че никога не ми каза истината.

Георги се разплака като дете.

Сега стоя тук, сама в хола ни, и се чудя: Може ли едно предателство да бъде простено? Може ли семейството ни да оцелее след толкова много лъжи? Или всичко хубаво между нас беше само илюзия?