Тежестта на любовта: Когато помощта се превръща във вреда

— Пак ли ще излизаш посред нощ? — гласът ми трепери, докато гледам сина си, Даниел, който нервно тъпче цигара в ръка. Вече е почти полунощ, а той се облича, сякаш денят едва започва.

— Мамо, не започвай пак! — отвръща той с раздразнение, без да ме поглежда. — Имам среща с приятели. Не съм дете!

Сърцето ми се свива. Не съм спала спокойно от месеци. Всеки път, когато хлопне вратата след себе си, се чудя дали ще се върне. Дали няма да му се случи нещо лошо. Дали не съм виновна аз, че още е тук, на 27 години, без работа, без посока, без желание да поеме отговорност за живота си.

Когато беше малък, Даниел беше най-умното и добро дете в блока. Всички го обичаха. Баща му — моят съпруг Георги — почина внезапно от инфаркт, когато Даниел беше на 14. Оттогава всичко се промени. Аз станах и майка, и баща. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Може би тогава започнах да го пазя прекалено много.

— Мамо, престани да ме контролираш! — крещи той една вечер, когато се опитвам да го убедя да кандидатства за работа в кварталната книжарница. — Не искам да живея твоя живот!

— Аз само искам най-доброто за теб! — прошепвам през сълзи.

— А ти знаеш ли кое е най-доброто? Или просто искаш да ме държиш тук, до себе си?

Тези думи ме пронизват като нож. Може би е прав. Може би страхът ми да го изгубя ме е направил сляпа за неговите нужди. Но как да го пусна? Как да приема, че може да падне, да се провали, да страда?

Съседката ми Мария често ме съветва:

— Пусни го, Цвети! Момчето трябва само да си намери пътя. Колкото повече го държиш, толкова повече ще се отдалечава.

Но как да го направя? Всяка вечер, когато се прибира късно и мирише на алкохол или трева, се питам къде сбърках. Дали ако бях по-строга, ако не бях му давала всичко наготово, щеше да е различно?

Една сутрин го намирам заспал на дивана с телефон в ръка. До него празна бутилка ракия и недопушена цигара.

— Дани… — опитвам се да го събудя нежно.

Той само измърморва нещо и се обръща на другата страна. В този момент усещам как отчаянието ме залива като вълна. Не мога повече така.

Вечерта сядам до него и казвам:

— Сине, трябва да поговорим.

Той въздъхва тежко:

— Пак ли ще ми четеш конско?

— Не… Просто искам да знаеш, че те обичам. Но вече не мога да живея така. Трябва да поемеш отговорност за живота си. Ако имаш нужда от помощ — ще съм тук. Но няма повече да ти давам пари за алкохол или цигари. Няма да ти покривам дълговете. Време е да пораснеш.

Даниел ме гледа дълго и мълчи. В очите му виждам болка и гняв, но и нещо ново — може би страх или осъзнаване.

След тази вечер нещата не се променят веднага. Той излиза още по-често, понякога не се прибира с дни. Аз плача нощем и се моля на Господ да го пази. Но устоявам на решението си — не му давам пари, не го прикривам пред приятелите му или пред полицията, когато веднъж го задържат заради дребна кражба.

Майка ми ме упреква:

— Как можа така? Това ти е детето!

— А аз какво съм? — питам я през сълзи. — Не съм ли човек? Не заслужавам ли и аз спокойствие?

Минават месеци. Един ден Даниел се прибира тихо вкъщи. Изглежда уморен и отслабнал.

— Мамо… — прошепва той. — Може ли да поговорим?

Сядаме един срещу друг на масата в кухнята.

— Искам помощ… — казва той с треперещ глас. — Не мога повече така.

В този момент разбирам: любовта понякога значи да пуснеш човека, когото обичаш, дори ако това те убива отвътре.

Днес Даниел ходи на терапия и работи почасово в една автомивка. Пътят ни е дълъг и труден. Все още има дни, в които се караме или плачем заедно. Но вече знам: не мога да живея живота му вместо него.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Кога любовта става тежест? Кога помощта прераства във вреда? А вие как бихте постъпили на мое място?