Тежестта на наследството: Истината, която разделя

– Как не те е срам, Иване? – гласът на леля Катя проряза тишината в хола, докато всички стояхме като вцепенени около масата. – Ти си човек с пари, а сестра ти Мария едва свързва двата края! Как можеш да искаш да делите всичко наполовина?

Сърцето ми биеше лудо. Бях седнала до съпруга си Иван, а срещу нас стоеше Мария – очите ѝ бяха пълни със сълзи, но устните ѝ трепереха от гняв. Леля Катя, сестрата на свекърва ми, беше дошла специално от Пловдив заради четенето на завещанието. Не очаквах, че точно тя ще разбута такава буря.

Всичко започна преди месец, когато свекърва ми почина след дълга болест. Беше оставила тристайния апартамент в центъра на София на децата си – Иван и Мария. Двамата винаги са били близки, но сега между тях се появи пропаст. Иван настояваше да продадат апартамента и да си разделят парите по равно. Мария обаче живееше с двете си деца в малка гарсониера в Люлин и мечтаеше за по-добър дом.

– Знаеш ли колко струва този апартамент? – прошепна Иван една вечер, когато останахме сами. – Можем да си купим вила в Банкя и пак ще ни останат пари.

– А Мария? – попитах тихо. – Тя няма къде да отиде. Защо не ѝ оставиш апартамента?

– Не е честно! – избухна той. – Защо винаги аз трябва да отстъпвам? И аз съм синът ѝ!

Думите му ме ужилиха. Знаех, че Иван не е алчен човек, но сякаш наследството отключи нещо тъмно в него. Всяка вечер спорехме за едно и също – пари или семейство? Справедливост или милост?

В деня на четенето на завещанието адвокатът прочете: „Апартаментът се разделя по равно между децата ми.“ След това настъпи тягостна тишина. Мария се разплака, а Иван стисна зъби.

– Мамо винаги е искала да сме заедно – прошепна Мария. – Не мога да повярвам, че ще се караме за пари.

– Никой не се кара! – изсъска Иван. – Просто искам това, което ми се полага.

Тогава леля Катя избухна. Тя беше човекът, който винаги казваше истината в очите, без да се страхува от последствията.

– Иване, ти имаш фирма, караш нова кола, децата ти учат в частно училище! А Мария работи на две места и пак не ѝ стигат парите! Как можеш да мислиш само за себе си?

Иван пребледня. За първи път го видях толкова уязвим. Погледна ме с очи, пълни с болка и срам.

– Не е толкова просто… – опита се да каже той, но гласът му заглъхна.

Мария стана рязко от стола и излезе от стаята. След нея остана само тишината и тежкото усещане за нещо необратимо.

Вечерта Иван не можа да заспи. Лежеше до мен и гледаше в тавана.

– Мислиш ли, че съм лош човек? – прошепна той.

– Не знам – отвърнах честно. – Но понякога парите ни правят такива.

На следващия ден Мария ни покани на кафе. Беше спокойна, но очите ѝ бяха зачервени.

– Реших да ви дам моята част – каза тя тихо. – Не искам апартамента. Не искам нищо. Само искам да си върна брат ми.

Иван избухна:

– Не! Това не е честно! Аз… аз не мога да го приема!

Мария се усмихна тъжно:

– Вече няма значение. Всичко се промени.

Тогава разбрах колко дълбока е раната. Пари, които трябваше да ни сближат, ни разделиха завинаги.

Минаха месеци. Иван продаде апартамента и даде половината пари на Мария, въпреки че тя отказваше да ги вземе. Но връзката им вече беше счупена. Празниците минаваха без общи трапези, децата ни почти не се виждаха.

Понякога вечер се питам: струваше ли си всичко това? Дали някога ще можем да простим? Или парите завинаги ще останат между нас като стена?

„Какво бихте направили вие? Кое е по-важно – справедливостта или прошката?“