Тежестта на наследството: Между страха за сина ми и алчността на семейството
– Не може така, Мария! Това са пари, които могат да променят живота ни! – гласът на Иван отекна в кухнята, докато аз стисках чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя.
Погледнах го – очите му бяха пълни с нетърпение, почти с алчност. Вчера получих писмото от нотариуса: леля ми Катя ми беше оставила апартамент в центъра на София и немалка сума пари. През нощта не мигнах. Мислех за сина ни – малкия Георги, който спеше в стаята си, сгушен до плюшеното си мече. Мислех и за двете деца на Иван от първия му брак – Виктор и Силвия, които идваха при нас през уикендите и винаги усещах как ме гледат с подозрение.
– Иван, не разбра ли? Не става въпрос само за пари. Става въпрос за това какво ще оставим на Георги. Този апартамент може да е неговият дом един ден…
– И на Виктор и Силвия! – прекъсна ме той рязко. – Те също са ми деца. Не мога да ги изключа.
Стиснах устни. Знаех, че е прав по своему, но усещах как страхът ме задушава. Нашият наеман апартамент беше малък, с мухлясали ъгли и шумни съседи. Всеки месец се чудехме дали ще успеем да платим наема навреме. А сега… сега имахме възможност за сигурност. Но дали щях да мога да я запазя за сина си?
Майка ми ми се обади още сутринта.
– Мари, не позволявай на Иван да те притиска – каза тя тихо. – Помисли за Георги. Той е твоята кръв.
– Знам, мамо… но не мога да изключа и другите деца. Не е честно.
– Честно? Когато баща ти почина, брат ти веднага поиска всичко за себе си. Аз останах с празни ръце. Не повтаряй моята грешка.
Затворих телефона и се загледах през прозореца. София се събуждаше – шумът на трамваите, глъчката от улицата, миризмата на банички от близката фурна. Всичко изглеждаше същото, но вътре в мен бушуваше буря.
Вечерта седнахме на масата с Иван.
– Трябва да решим какво ще правим – каза той. – Можем да продадем апартамента и да купим по-голямо жилище за всички ни. Или да инвестираме парите…
– А ако утре нещо ми се случи? Какво ще остане за Георги? – попитах тихо.
– Не говори глупости! Нищо няма да ти стане.
– Животът е непредвидим, Иван! Знаеш ли колко майки остават без нищо? Ако апартаментът е само на мое име, поне Георги ще има покрив над главата си…
Той замълча. Видях как челюстта му се стегна.
– Значи не вярваш, че ще се грижа за него? – прошепна той обидено.
– Не е въпрос на доверие… Просто… страх ме е.
На следващия ден Виктор и Силвия дойдоха. Седнахме всички заедно на масата. Децата усещаха напрежението.
– Мамо, защо плачеш? – попита Георги вечерта, когато го приспивах.
– Не плача, слънце мое… Просто понякога възрастните се тревожат за глупости.
Но не беше глупост. Беше страхът, че ако не взема правилното решение, синът ми ще остане без нищо. Беше болката от това да виждам как семейството ми се разпада под тежестта на парите.
Дните минаваха в спорове и напрежение. Иван настояваше да включим всички деца в наследството. Майка ми ме убеждаваше да мисля само за Георги. Аз се чувствах разкъсана между дълга към семейството и майчинския инстинкт да защитя детето си на всяка цена.
Една вечер не издържах и избухнах:
– Защо всичко трябва да е толкова трудно? Защо парите винаги развалят всичко?
Иван ме прегърна неловко.
– Може би защото всички се страхуваме да не изгубим това, което имаме…
Седяхме дълго в тъмното. В главата ми се въртяха думите на майка ми, погледът на Георги, гласът на Иван…
На следващия ден отидох при нотариуса сама. Подписах документите така, че апартаментът да остане само на мое име засега, но оставих завещание – ако нещо ми се случи, Георги ще бъде защитен. Знаех, че това няма да реши всички проблеми, но поне бях направила първата крачка.
Върнах се у дома уморена, но по-лека. Погледнах Георги как рисува с цветните си моливи и си помислих: „Дали някога ще ми прости за решенията, които взех? Дали някой изобщо може да постъпи правилно в такава ситуация?“