Тежестта на неизказаните истини: Историята на Савина
– Савина, пак ли ще седиш сама? – гласът на майка ми пронизва тишината в малката кухня. Чашата с чай потрепва в ръцете ми. Поглеждам я – очите ѝ са пълни с тревога и неразбиране.
– Не съм сама, мамо. Просто… така ми е добре.
– На шейсет години не е редно човек да е сам! – настоява тя и се обръща към сестра ми, която мълчаливо реже салата.
В този момент усещам как въздухът става тежък. Всяка дума, която не изричам, се натрупва като камък върху гърдите ми. Баща ми мълчи, но погледът му казва всичко – разочарование, примирение, може би дори срам. В нашето семейство разводът беше като проклятие, а повторният брак – задължителна стъпка към „нормалността“.
Преди три години напуснах Петър. След трийсет години съвместен живот, изпълнен с компромиси, сдържани сълзи и неизказани думи, една сутрин просто не можах да дишам повече. Събрах малко дрехи и си тръгнах. Децата вече бяха поели по своя път – Мария в София, а Иван в Германия. Останах сама в апартамента под наем в Пловдив, където всяка вечер слушах тишината и се учех да не се страхувам от нея.
Първите месеци бяха ад. Майка ми звънеше всеки ден:
– Савина, хората говорят! Как можа да оставиш такъв добър човек? Какво ще кажат съседите?
Сестра ми Лилия ме гледаше със смесица от завист и съжаление:
– Аз никога не бих имала твоята смелост. Но и не знам дали бих могла да живея сама…
Вечерите бяха най-тежки. Седях до прозореца, гледах светлините на града и се питах дали не сбърках. Дали не трябваше да остана – заради децата, заради родителите си, заради спокойствието на всички останали. Но всяка сутрин усещах как дишам по-леко. Започнах да ходя на разходки из Стария град, да чета книги, които винаги съм искала да прочета, но никога не съм имала време.
Една вечер Мария ми се обади:
– Мамо, татко каза, че си го напуснала заради друг мъж. Това вярно ли е?
Сърцето ми се сви. Толкова години бях вярна на Петър – вярна до болка, до самозабрава.
– Не, Мария. Просто вече не можех да живея така. Не беше живот.
– А ще се омъжиш ли пак?
– Не знам… – отговорих честно. – Може би не искам.
Тази мисъл ме изплаши повече от всичко. В нашето общество жената без мъж е като дърво без корен – така поне казваше баба ми. Но аз започнах да усещам корените си по-силно от всякога.
С времето натискът от семейството стана по-настойчив. На всяка семейна сбирка темата беше една и съща:
– Савина, познавам един вдовец от блока – много свестен човек! – подхвърляше майка ми.
– Колежката ми има братовчед… – добавяше Лилия.
– Не е хубаво човек да остарява сам – казваше баща ми с глух глас.
Понякога се улавях, че започвам да се съмнявам в себе си. Дали наистина съм толкова различна? Дали не съм егоистка? Но после си спомнях всички онези години, когато се губех в чуждите желания и забравях собствените си мечти.
Една вечер седях с приятелката ми Катя в кафене до Капана.
– Савина, ти си първата жена от нашата компания, която се осмели да започне отначало. Завиждам ти! – каза тя и ме хвана за ръката.
– Не знам дали има за какво… Понякога се чувствам ужасно самотна.
– Самотата не е най-лошото. По-страшно е да живееш чужд живот.
Тези думи ме удариха като гръм. Може би за първи път някой ме разбираше истински.
Минаха още месеци. Научих се да обичам малките неща – сутрешното кафе на терасата, мириса на липите през юни, свободата да решавам сама какво ще правя утре. Понякога срещах Петър на пазара – погледите ни се разминаваха неловко. Той вече имаше нова жена до себе си. Децата приеха избора ми трудно, но с времето започнаха да уважават решението ми.
Сега стоя пред огледалото и виждам жена с побеляла коса и уморени очи, но с усмивка на устните. Не знам дали ще срещна някога друг човек, с когото да споделя живота си. Но знам едно – вече не се страхувам от самотата. Страхувам се само от това да изгубя себе си отново.
Понякога си мисля: Защо толкова ни е страх да бъдем сами? Защо обществото ни кара да вярваме, че щастието идва само чрез другия? Може би най-голямата смелост е просто да бъдеш себе си.