Тежестта на самотата: Историята на една майка на 70

– Мамо, пак ли ще започваш? – гласът на Мария прозвуча уморено от другата страна на телефона. – Не мога да дойда тази седмица, имам работа, децата са болни…

Стоях до прозореца в малката си кухня в Люлин и стисках слушалката така, сякаш от това зависеше животът ми. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклото се стичаха капки, които приличаха на сълзи. Вече не помнех кога за последно някой беше прекрачил прага ми, освен пощальонката, която носеше пенсията.

– Знам, Марийче, не те обвинявам… Просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Не исках да я натоварвам, но самотата ми тежеше като олово.

– Мамо, моля те! – прекъсна ме тя. – Ще ти се обадя довечера. Обичам те!

Чух как затвори телефона и останах сама с тишината. Седнах на стола до масата, където все още стояха две чаши – едната моята, другата за гост, който така и не идваше. Погледнах снимката на стената – аз, Мария и малките ѝ близнаци на морето в Созопол преди десет години. Усмивките ни бяха истински тогава.

Сега обаче всичко беше различно. След като почина мъжът ми Иван преди пет години, домът ми се изпразни от смях и разговори. Приятелките ми една по една си отидоха или се преместиха при децата си в чужбина. Аз останах тук – в апартамента, който някога беше пълен с живот.

Понякога се чудех дали не съм виновна за това отчуждение. Дали не съм прекалено взискателна към Мария? Дали не очаквам твърде много? Тя има семейство, работа, грижи… А аз? Аз съм просто една стара жена с болки в коленете и спомени.

Вечерите са най-тежки. Сядам пред телевизора и гледам турски сериали, само за да не чувам тишината. Понякога си говоря сама – разказвам си какво съм сготвила или какво съм видяла през прозореца. Веднъж дори се хванах да говоря на Иван, сякаш още е тук.

Един ден реших да изляза до магазина. Навън беше студено, но поне щях да видя хора. На спирката срещнах съседката Пенка.

– Как си, Цветанке? – попита тя.

– Ами… карам някак… Само дето Мария все няма време за мен – отвърнах с горчивина.

Пенка въздъхна тежко:

– И моите деца са така. Всички са заети. А ние… ние сме останали сами със спомените си.

Почувствах се по-малко виновна. Явно не само аз страдах от тази самота.

Вечерта Мария ми се обади:

– Мамо, прости ми, че не мога да идвам често. Просто е много трудно напоследък…

– Знам, дете мое – казах тихо. – Не искам да ти тежа.

– Не ми тежиш! Просто… понякога не знам как да ти помогна.

Замълчахме. Чувах как дишането ѝ се ускорява – сигурно плачеше.

– Мамо… – прошепна тя. – Обичам те. Ще намерим начин.

Затворих телефона със сълзи в очите. Дали наистина бях тежест? Или просто животът ни беше разделил по този начин?

На следващия ден реших да направя нещо различно. Отидох до пенсионерския клуб в квартала. Влязох плахо – вътре имаше няколко жени на моята възраст, които играеха табла и пиеха чай.

– Заповядай при нас! – покани ме една от тях, Дора.

Седнах при тях и за първи път от години се почувствах част от нещо. Говорихме си за всичко – за младостта ни, за децата, за болежките… Смяхме се и плакахме заедно.

Вечерта разказах на Мария:

– Днес бях в клуба с нови приятелки! Беше хубаво.

– Мамо, толкова се радвам! – гласът ѝ звучеше по-лек.

От този ден започнах да излизам по-често. Намерих нови приятели, започнах да плета шалове за внуците си и дори се записах на курс по народни танци.

Самотата не изчезна напълно, но вече не беше толкова страшна. Разбрах, че не съм сама в болката си и че има начини да намериш смисъл дори когато си мислиш, че всичко е свършило.

Понякога все още се питам: „Дали съм тежест за Мария? Дали някога ще спре да ме вижда като задължение?“ Но вече знам – трябва да намеря радостта сама в себе си и да не чакам щастието само от другите.

А вие как се справяте със самотата? Какво бихте казали на човек като мен? Споделете вашите мисли…