Тежкият избор: Защо реших да не оставя наследството си на сина си

– Мамо, пак ли ще ми четеш морал? – гласът на Петър отекна в малката кухня, където миришеше на прясно изпечен хляб и отчаяние. Беше късна есен, а дъждът барабанеше по прозореца, сякаш и той искаше да се намеси в нашия разговор. Стоях срещу сина си, с ръце, стиснати в юмруци, и се чудех как да му кажа нещо, което ще промени живота му завинаги.

– Не ти чета морал, Петре. Просто искам да разбереш защо правя това, което правя – отвърнах тихо, но твърдо. В този момент дъщеря ми Мария влезе в стаята, с очи, пълни със сълзи, и ме погледна така, сякаш търсеше спасение. Знаех, че и тя страда, но по различен начин.

Върнах се мислено назад, към годините, когато бях сама с двете деца. Баща им, Георги, беше добър човек, но слаб. След развода изпращаше издръжка, но често закъсняваше или забравяше. Имаше месеци, в които единственото, което ни крепеше, беше тази издръжка и моят инат. Работех като медицинска сестра в болницата в Пловдив, смените бяха тежки, а заплатата – мизерна. Вечерите прекарвахме тримата, сгушени на дивана, с надеждата, че утре ще е по-добре.

Петър беше буен, винаги търсеше лесния път. Още от малък се опитваше да избяга от отговорностите – първо в училище, после в живота. Мария, напротив, беше тиха, работлива, помагаше ми във всичко. Когато Петър започна да се забърква с лоша компания, сърцето ми се късаше. Веднъж го намерих в мазето с момчета, които пушеха трева. Изплаших се, но той само се изсмя: „Мамо, всички го правят.“

Годините минаваха, а аз се борех да държа семейството цяло. Когато Мария завърши гимназия с отличие, се гордеех с нея повече, отколкото с всичко друго. Петър едва изкара тройки, после започна работа като шофьор на такси, но често сменяше работата, все недоволен, все някой друг му беше виновен. Веднъж дори поиска да заложа апартамента, за да започне бизнес с приятели. Отказах категорично. „Ти никога не вярваш в мен!“, изкрещя ми тогава.

Истината беше, че вярвах в него, но се страхувах. Виждах как лесно се поддава на чуждо влияние, как харчи пари без да мисли за утре. Мария, от друга страна, работеше като учителка, спестяваше всяка стотинка, помагаше ми с покупките, грижеше се за мен, когато се разболях от грип миналата зима.

Преди година получих писмо от нотариус – наследство от леля ми в Стара Загора. Малък апартамент и малко спестявания. За първи път в живота си имах нещо, което можех да оставя на децата си. Започнах да мисля как да го разделя. Сърцето ми искаше да бъда справедлива, но разумът ми шепнеше, че справедливостта не винаги е равенство.

Една вечер, докато седяхме на масата, Петър отново поиска пари. Този път за нова кола. „Ще я изплащам, мамо, само ми помогни с първата вноска.“ Погледнах го и видях в очите му същата безотговорност, която ме беше плашила през целия му живот. Мария мълчеше, но знаех, че тя никога не би поискала нищо за себе си.

Тогава взех решението. Щях да оставя наследството само на Мария. Знаех, че това ще разбие сърцето на Петър, но не можех да рискувам всичко, за което съм се борила, да отиде на вятъра. Исках поне едно от децата ми да има сигурност, дом, бъдеще.

Когато му казах, Петър избухна:
– Значи аз не съм ти дете? Само Мария заслужава? Защо винаги тя?
– Не е така, Петре. Просто искам да знам, че поне един от вас ще има стабилност. Ти… ти не си готов още. Моля те, разбери ме.
– Никога няма да ти простя! – изкрещя той и излезе, тръшкайки вратата.

Седях дълго след това, с глава в ръцете. Мария дойде и ме прегърна.
– Мамо, направи каквото смяташ за правилно. Аз ще говоря с Петър. Той ще разбере някой ден.

Но ще разбере ли? Всяка вечер се питам дали не сгреших. Дали не трябваше да рискувам още веднъж, да му дам шанс да се докаже? Или просто съм уморена от битки, които не мога да спечеля?

Сега, когато гледам старите снимки – Петър на първия си учебен ден, Мария с дипломата си – усещам как болката и гордостта се смесват в мен. Знам, че изборът ми ще бъде осъден от много хора. Но аз съм майка. И понякога майките трябва да правят най-тежките избори.

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Щяхте ли да рискувате всичко заради надеждата, че детето ви ще се промени, или бихте избрали сигурността на другото си дете? Може ли една майка да бъде справедлива, когато сърцето ѝ е разкъсано на две?