„Ти не си майка, ти си проклятие“ – Историята на една българска майка за разпада и възраждането на семейството

„Ти не си майка, ти си проклятие!“ – думите на Димитър още ехтят в ушите ми, докато стоя пред вратата на панелката ни в Кючук Париж, с куфар в ръка и сълзи, които не мога да спра. Вътре, зад затворената врата, плаче малкият ми син – Виктор. Болен е от седмица, температурата не спада, а аз се боря с безсънието и страха, че не правя достатъчно.

– Митко, моля те! – прошепнах през сълзи. – Той има нужда от мен!

– Не! – изкрещя той. – Ако не беше ти и твоите глупави билки и суеверия, детето щеше да е здраво! Изчезвай! Не искам да те виждам повече!

В този момент светът ми се срина. Не бях подготвена за такава омраза от човека, с когото споделях живота си вече десет години. Винаги съм вярвала, че любовта ни ще издържи на всичко – на безпаричието, на караниците заради родителите му, дори на тежките нощи с болно дете. Но не и на това.

Седнах на стълбите пред блока. Вятърът носеше мирис на пържени картофи от близката закусвалня и смесваше аромата с мириса на влажна пръст. Телефонът ми звънна – майка ми.

– Мамо, какво става? – гласът ѝ беше тревожен.

– Митко ме изгони… – прошепнах. – Казва, че съм виновна за всичко.

– Ела у нас веднага! – отсече тя. – Ще говорим утре. Сега трябва да си починеш.

Влакът до Асеновград беше студен и празен. През прозореца гледах светлините на Пловдив да се отдалечават и се питах как стигнах дотук. Кога любовта се превърна в омраза? Кога станах „проклятие“?

Майка ме посрещна с топла супа и одеяло. Прегърна ме силно, сякаш можеше да изтръгне болката от гърдите ми.

– Не си виновна ти, чуваш ли? – каза тя. – Мъжете понякога са страхливци.

Но аз не можех да ѝ повярвам. Всяка нощ сънувах Виктор – как плаче за мен, как ме търси с ръчички, а аз не мога да го прегърна. Обаждах се всеки ден, но Димитър не вдигаше телефона. Свекърва ми ми изпрати съобщение: „Остави ги на мира! Детето има нужда от спокойствие.“

Седмици минаха в безсилие и отчаяние. Намерих си работа като продавачка в малък магазин за дрехи в центъра на Асеновград. Собственичката, леля Мария, беше добра жена.

– Всички минаваме през ада понякога – каза тя един ден, докато подреждахме новата стока. – Но после идва утрото.

Всяка вечер се прибирах в стаята си и гледах снимките на Виктор по телефона. Пишех му писма, които никога нямаше да изпратя: „Мамо те обича. Мамо мисли за теб.“

Една сутрин получих обаждане от непознат номер.

– Госпожо Николова? – чу се женски глас. – Социалните служби са. Може ли да дойдете в Пловдив? Има проблем с Виктор.

Сърцето ми спря за миг. Хванах първия автобус и цялото пътуване се молех да не е най-лошото.

В болницата ме посрещнаха две социални работнички и лекарят на Виктор.

– Детето е изтощено – каза докторът. – Не се храни добре, плаче постоянно за майка си.

Погледнах към леглото му – Виктор беше бледен, очите му търсеха нещо в празното пространство.

– Мамо… – прошепна той едва чуто.

Прегърнах го силно и се разплаках. Социалната работничка ме погледна строго:

– Госпожо Николова, ще трябва да обсъдим настойничеството…

Димитър стоеше в ъгъла на стаята с наведена глава. За първи път видях страх в очите му.

– Не знаех какво да правя… – прошепна той. – Мислех, че ще се справя сам…

– Никой не може сам! – извиках през сълзи. – Това е нашето дете!

Последваха месеци битки по съдилища и социални служби. Свекърва ми разпространяваше слухове из квартала: „Тя е луда! Ще убие детето!“ Приятелите ни се разделиха на два лагера – едни вярваха на мен, други на Димитър.

Всяка среща с Виктор беше борба със себе си – да не плача пред него, да му дам сила, когато самата аз нямах такава.

Една вечер след поредното дело седнахме с Димитър в кафенето до съда.

– Защо го направи? – попитах тихо.

Той замълча дълго.

– Страхувах се… Че ще го загубим… Че ще те загубя… И вместо да се боря с теб, започнах да се боря срещу теб…

Погледнах го и видях онзи мъж, когото някога обичах. Но вече бях друга жена.

– Аз няма да спра да се боря за Виктор – казах твърдо. – Дори ако трябва да остана сама.

Съдът реши детето да живее при мен, а Димитър да има право на срещи всяка седмица. Свекърва ми не ми проговори повече.

Днес Виктор е здрав и усмихнат. Живеем скромно, но сме заедно. Понякога вечер го гледам как спи и се питам: „Колко струва една майчина любов? И заслужава ли някой да бъде наречен проклятие?“

А вие как бихте постъпили? Простихте ли някога подобно предателство?