„Ти не си за нашия син!“ – Историята на една любов, която не се вписва в чуждите очаквания

– „Не искам да я виждам повече тук!“, изкрещя майката на Даниел, докато стоях на прага на апартамента им в Лозенец. В този момент ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах гласа си.

– „Г-жо Николова, аз… аз обичам сина ви. Не разбирам защо…“

– „Точно това е проблемът! Ти не си за нашия син!“, прекъсна ме тя с леден поглед. „Даниел заслужава повече. Заслужава момиче от добро семейство, с бъдеще, с възпитание. Не някоя като теб.“

Стоях там, стиснала чантата си, докато Даниел се опитваше да я успокои:

– „Мамо, стига! Това е изборът ми! Обичам Мария и няма да я оставя!“

Но думите му увиснаха във въздуха. Баща му – строгият доцент Николай Николов от Софийския университет – само поклати глава и излезе от стаята, сякаш всичко вече беше решено.

Аз съм Мария Георгиева. Родена съм в малко градче край Плевен. Майка ми работеше като продавачка в кварталния магазин, а баща ми беше шофьор на камион. Детството ми мина в лишения и скромност, но никога не съм се срамувала от корените си. Когато дойдох в София да уча журналистика, вярвах, че трудът и упоритостта могат да ме изведат напред. Срещнах Даниел на студентско парти – той беше различен: умен, забавен, с онзи блясък в очите, който ме караше да забравя всичко лошо.

Любовта ни беше като от филм – разходки по Витошка, нощни разговори на терасата му, мечти за общо бъдеще. Но още от самото начало усещах хладното отношение на родителите му. Майка му винаги ме гледаше с пренебрежение:

– „Мария, ти какво работиш? А родителите ти с какво се занимават?“

– „Майка ми е продавачка, а баща ми шофьор.“

– „Ммм… ясно“, казваше тя и обръщаше глава.

С времето стана още по-зле. На семейните вечери се чувствах като натрапник. Веднъж чух как майка му говори по телефона:

– „Даниел пак е с онази… Не мога да го позная! Какво му направи това момиче?“

Даниел се опитваше да ме защити:

– „Мария е добра, мамо! Тя ме кара да се чувствам жив!“

Но тя не искаше да чуе. Започнаха да го запознават с други момичета – дъщерята на техни приятели, адвокатката Елица; после с Виктория – лекарка като майка му. Всяка една – перфектна по техните стандарти: богати родители, образование в чужбина, безупречни маниери.

Една вечер Даниел дойде при мен разстроен:

– „Мария, майка ми настоява да отида на вечеря с Виктория. Казва, че ще бъде само приятелска среща… Но аз не искам!“

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми:

– „Дани, ако трябва да избираш между мен и тях… какво ще направиш?“

Той ме прегърна силно:

– „Няма избор! Ти си моят живот!“

Но натискът ставаше все по-голям. Родителите му започнаха да го заплашват:

– „Ако останеш с нея, няма да получиш апартамента! Ще спрем да те подкрепяме финансово!“

Даниел се опитваше да работи и учи едновременно, но беше трудно. Аз също работех на две места – като сервитьорка и стажант-журналистка. Пари все не стигаха. Спряхме да излизаме толкова често; започнахме да се караме за дреболии.

Една вечер той дойде уморен и мълчалив:

– „Мария… не знам колко още ще издържа. Те ме притискат отвсякъде.“

– „Искаш ли да се разделим?“, прошепнах аз.

Той не отговори веднага. Само ме погледна с онзи тъжен поглед, който никога няма да забравя.

След седмица получих съобщение: „Извинявай… Не мога повече.“

Светът ми се срина. Месеци наред не можех да спя. Върнах се при майка ми в Плевен за малко спокойствие. Тя ме прегърна и каза:

– „Дете мое, хората не винаги са справедливи. Но ти си силна – ще се справиш.“

Години по-късно видях Даниел случайно в София. Беше с Виктория – вече женени, с малко момиченце. Погледна ме за миг – в очите му имаше болка и вина.

Сега работя като журналистка в голяма медия. Имам свой дом и приятели, които ме ценят такава, каквато съм. Но понякога нощем се питам: ако родителите му бяха приели любовта ни… щяхме ли да сме щастливи?

Кажете ми – има ли право някой друг да решава кого заслужаваме? Колко струва истинската любов в свят на предразсъдъци?