„Ти нищо не оценяваш! Трябва да пестим!“ – Майчината проповед към мен и сестра ми

„Ти нищо не оценяваш! Трябва да пестим!“ – думите на майка ми отекваха в малката кухня, докато тя нервно кърпеше поредния чифт чорапи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Сестра ми Ива стоеше до мен, стиснала устни, а аз се опитвах да не избухна.

– Мамо, не може ли поне веднъж да си позволим нещо? – прошепнах аз, гледайки към стария хладилник, в който имаше само буркан лютеница и половин пакет сирене.

– Не може! – отсече тя. – Ти знаеш ли колко струва животът? Знаеш ли какво е да нямаш? Аз съм израснала с едни обувки цяла зима!

Ива се намеси тихо:

– Мамо, всички в училище ще ходят на екскурзия до Велико Търново. Само аз ще остана…

Майка ми въздъхна тежко и остави иглата на масата.

– Пари няма. Точка. Ако искате нещо, ще трябва да се научите да го заслужите. Не всичко пада от небето.

В този момент усетих как гневът ми се надига. Не беше само заради екскурзията или новите маратонки, които така и не получих за рождения си ден. Беше заради усещането, че живеем в постоянен страх – страх от бедност, страх от бъдещето, страх да не изгубим и малкото, което имаме.

Вечерта седяхме тримата на масата. Телевизорът мълчеше – майка ми го беше изключила, за да „пести ток“. Ядохме картофена яхния без месо. Ива мълчеше, а аз усещах буца в гърлото си.

– Мамо – започнах внимателно, – ти някога щастлива ли си била?

Тя ме погледна с уморени очи.

– Щастието е лукс, момчето ми. Първо трябва да оцелееш.

Тези думи ме удариха като шамар. Защо трябваше да е така? Защо не можехме да се радваме на малките неща? Защо всичко беше борба?

С времето започнах да разбирам майка си повече. Баща ни ни беше напуснал, когато бях на десет, а Ива – на осем. Остави ни с дългове и обещания за по-добро бъдеще, което така и не дойде. Майка ми работеше като чистачка в училището ни и всяка стотинка беше разчетена до последната капка.

Но въпреки това болката си остана. Виждах как Ива се затваря в себе си, как избягва приятелките си, защото няма какво ново да облече. Виждах как майка ми плаче нощем, мислейки си, че спим.

Една вечер реших да поговоря с нея открито.

– Мамо, ние не сме щастливи така. Не можем само да пестим и да се страхуваме. Животът минава…

Тя избухна:

– Ти нищо не разбираш! Ако не бях пестила, сега щяхме да сме на улицата! Всичко правя за вас!

– А ние? Ние кога ще живеем? – извика Ива през сълзи.

Майка ми се разтрепери и излезе от стаята. Остана само тишината и усещането за пропаст между нас.

На следващия ден Ива не отиде на училище. Седеше в леглото си и гледаше в една точка. Опитах се да я разсея:

– Хайде да излезем малко навън…

– За какво? Всички ще ни гледат…

Седнах до нея и я прегърнах.

– Ще дойде време, когато ще можем да си позволим повече. Обещавам ти.

Но вътрешно знаех, че това обещание е празно. В България рядко има чудеса за хора като нас.

Седмица по-късно майка ми донесе вкъщи торба с дрехи от една съседка.

– Ето, вижте какви хубави неща има! Почти нови са!

Ива ги разгледа без интерес.

– Мамо, не искам чужди дрехи…

– Ами като нямаме пари за нови!

В този момент избухнах:

– Не разбираш ли, че така ни караш да се чувстваме още по-зле?! Не всичко е пари!

Майка ми се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.

– Аз… аз просто искам да ви е по-добре…

Тогава осъзнах колко много я боли. Колко много се страхува да не изгуби всичко. Колко самотна е в борбата си.

С времето започнахме да говорим повече. Опитахме се да намерим баланс – понякога си позволявахме малки радости: сладолед в парка, кино с намалени билети, разходка до Витоша с автобус.

Майка ми все още кърпи чорапи и гаси лампите след нас, но вече понякога се усмихва. Понякога дори ни позволява да мечтаем.

Понякога се питам: дали някога ще успея да изляза от този кръг на страх и лишения? Или ще предам тази тревога и на своите деца един ден?

А вие как мислите – възможно ли е човек да бъде щастлив, когато цял живот е научен само да оцелява?