Тийнейджърски родители в България: История за ранното родителство и неговите последици

– Как можа да ми го причиниш? – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Стоях пред нея в малката ни кухня в Пловдив, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не се разплача. Бях на 17 и току-що ѝ бях казала, че съм бременна от Мартин – момчето, което познавах от две години, но с което живеехме в различни светове.

– Не знам… – прошепнах. – Просто… стана.

– Стана?! – повтори тя. – Това не е като да си счупиш телефона или да забравиш да си напишеш домашното! Това е дете, Виктория!

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Баща ми мълчеше, седнал на ръба на дивана, с ръце в джобовете и поглед, забит в пода. Знаех, че е разочарован. Знаех, че мечтаеше за друго бъдеще за мен – университет, кариера, може би някой ден семейство… но не сега. Не така.

Мартин беше първата ми любов. Срещнахме се на една ученическа дискотека и оттогава всичко беше като във филм – тайни срещи, разходки по Марица, обещания за вечна любов. Но когато му казах, че съм бременна, лицето му побеля.

– Вики… сигурна ли си? – попита той тихо.

– Да. Две теста. И лекарят го потвърди.

Той замълча дълго. После каза:

– Ще се оправим някак… Нали?

Но в гласа му нямаше увереност. Самият той беше на 18, работеше почасово в автосервиз и мечтаеше да стане инженер. Родителите му не ме харесваха особено – смятаха ме за разглезена ученичка от центъра.

Дните след това бяха кошмар. В училище всички шушукаха зад гърба ми. Най-добрата ми приятелка Петя спря да ми пише. Учителката по биология ме гледаше с жалост и ми каза:

– Виктория, животът ти ще се промени завинаги. Знаеш ли какво те чака?

Не знаех. Никой не знаеше.

Майка ми настояваше да прекъсна бременността.

– Имаш бъдеще! Не го захвърляй заради една грешка!

Но аз не можех. Не знам защо – може би защото вече усещах нещо живо вътре в себе си. Мартин каза, че ще ме подкрепи, но започна да идва все по-рядко. Родителите му го натискаха да замине за София да учи, а моите ме държаха затворена вкъщи.

Скандалите вкъщи станаха ежедневие.

– Ти си ни провалила! – крещеше майка ми.
– Не съм искала…
– Ама стана! Сега какво ще правим? Как ще гледаме дете? С какви пари?

Баща ми започна да пие повече. Вечерите минаваха в тишина или в крясъци. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

Когато родих малкия Калоян през зимата, бях сама в болницата. Мартин дойде едва на следващия ден с букет карамфили и виновен поглед.

– Извинявай… татко не ме пусна вчера…

Погледнах го и разбрах – вече не сме същите. Нито аз, нито той.

Първите месеци бяха ад. Калоян плачеше нощем, майка ми отказваше да ми помага („Ти си го искаше!“), а Мартин все по-рядко идваше. Един ден просто не се появи повече. После разбрах от общи познати, че е заминал за София и има нова приятелка.

Останах сама с бебето и срама си. Училището отказа да ме приеме обратно веднага – „Трябва да уредим документите“, „Не сме сигурни дали ще можеш да се справиш“…

Съседките ме гледаха с укор или със съжаление:
– Млада беше… ама кой я караше?

Майка ми започна да работи допълнително, баща ми напусна дома ни след поредния скандал („Не мога повече!“). Вечерите плачех тихо до леглото на Калоян и се питах защо всичко се обърка така.

Но постепенно започнах да намирам сили. Записах се на вечерно училище, работех почасово като касиерка в супермаркет. Калоян растеше – първата му усмивка, първите думички… Той беше моят свят.

С времето майка ми омекна. Един ден я чух как казва на съседката:
– Ами… Виктория се справя по-добре от мен на нейната възраст.

Понякога срещах Мартин на улицата – вече беше друг човек, с костюм и куфарче. Поглеждаше ме виновно и отминаваше бързо.

Днес Калоян е на шест. Аз завърших средно образование и работя като помощник-възпитател в детска градина. Живеем скромно, но сме заедно. Понякога нощем се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Или всичко това ме направи по-силна?

Кажете ми – заслужава ли си любовта такава цена? Или просто съдбата ни изпитва по най-трудния начин?